— От кой номер е звънял? — попита Елис Хойл, без да вдига поглед от екрана.
— Не мога да ви кажа, това е служебна тайна — отговори Уейд, макар да не казваше истината. Просто не искаше да издава повече, отколкото е абсолютно необходимо.
— Оо, да, полицейски дела, служебни тайни, ясно — саркастично проточи Елис Хойл. Уейд се убеди, че действително не харесва този тип. Човекът се порови известно време из бъркотията на едно от бюрата и доста по-бързо, отколкото Уейд очакваше, че може да е възможно, намери онова, което търсеше. Беше малък сребрист диск — компакт-диск.
Елис Хойл мушна диска в процепа на един от компютрите.
Чукна още няколко пъти на клавиатурата пред себе си и почти веднага изрече, без да вдига поглед от екрана:
— Това трябва да е Доналд Траск от Честнът Стрийт. — И издиктува правилния му телефонен номер.
На Лий Уейд му трябваха една-две секунди, за да смели случилото се.
— Откъде знаете? — попита накрая той.
Дискът се подаде обратно в процепа, Елис Хойл го взе с два пръста и го вдигна.
— Списък на всички частни телефонни номера по Западното крайбрежие на САЩ. Вие казахте, че сте от местната полиция, значи и той е местен. На всичко отгоре се оказа и единственият Доналд Траск за тази централа.
— Я виж ти… — изтръгна от себе си Уейд.
Но Елис Хойл изобщо не го слушаше. Беше се навел пред друга машина и пръстите му пак летяха над нейната клавиатура.
— Ще опитам да го идентифицирам по номера — каза той и преди Уейд да се поинтересува какво означава това, възкликна: — Оо, та това бил „ДийТийДюд“.
— Какво, какво?
— Идентификаторът му — „ДийТийДюд“ в една дума — обясни Елис Хойл и издиктува името по букви, допълвайки: — Така е бил известен във „Вербум“. Но също е и „ДуумДюд“… използваше два идентификатора и мислеше, че не знам, но аз се досетих.
— Нищо не разбирам — призна си Уейд.
И тогава Елис Хойл му обясни всичко за „Вербум“ и идеята за системата, като намали темпото, когато забеляза, че Уейд наистина нищо не разбира. Направи го с шест или седем изречения — точни, изчистени от излишните думи, с внимателно подбрани фрази.
О, това отнесено изражение наистина бе заблуждаващо! Тук не можеше да става и дума за наркотик. Точно обратното. Този човек доста се оживяваше, когато намереше причина да фокусира съзнанието си.
— И колко често сте разговаряли с него? — запита Уейд.
— Никога.
— Аз притежавам извлечение от телефонната компания, от което е видно, че на вашия телефонен номер е позвънено три пъти, и връзката е продължила повече от час.
— Не се съмнявам, че е така. Ако бяхте проверили и моя номер, щяхте да откриете три или четири позвънявания до него.
— Не, вие сте говорили с него шест или седем пъти — уточни Уейд.
— Неговият компютър се е свързал с моя. Моят компютър се е свързал с неговия. Аз никога не съм говорил с този човек. Той искаше да играе „Дуум“.36 Беше побъркан на тема „Дуум“. „Вербум“ поддържа форум, където можеш да намериш партньор за всякаква игра и той често се включваше там, за да убеди някой да играе с него „Дуум“.
— Дуум… — повтори Уейд.
— Игра. Ако се играе от сам човек, звездният десантчик се изправя срещу пришълци и зомбита. Ако се играе по модем, двубоят е между двама десантчици, а пришълците и зомбитата се мотаят наоколо, за да е по-весело. Е, „ДийТийДюд“ обичаше да играе по този начин: в режим „Смъртен двубой“.
Смисълът едва не убягна на Лий Уейд. Но той схвана и за да е сигурен, че е разбрал правилно, помоли Елис Хойл да му повтори идеята отново.
Аха, „смъртен двубой“. Май така се бе изразил Елис Хойл.
— И не сте се срещали с него? — поиска да се увери Уейд.
— Не лично.
— И не сте разговаряли?
— Не съм чувал гласа му. — Елис Хойл не скриваше, че с труд овладява нетърпението си, като човек, който ненавижда да повтаря отдавна известни неща.
— И дори не знаехте името му?
— Регистрирах го като „ДийТийДюд“. Щом това е добре за него, за мен изобщо пък няма проблем.
Той гледаше Лий Уейд, без да примигва. Може би с погледа на човек, който няма какво да крие.
А може би като някой, който знае, че няма как да бъде разкрит.
Уейд бръкна в джоба си и извади визитната си картичка. На нея, на фона на герба на Сан Франциско, бяха написани името и служебният му телефон. Подаде я.
— Обадете ми се, ако се сетите за нещо.
— Разбира се. — Елис Уейд взе картичката.
— Така и не ме попитахте какво му се е случило — отбеляза Уейд. — Всички се интересуват. Повечето хора не могат да се спрат да задават въпроси, когато се изправя пред тях.
— Той е мъртъв, някой го е убил, а вие се опитвате да откриете кой е той. Няма други причини да сте тук. — Уейд кимна. — Толкова.