Дискът защрака и заскърца. Едно от тези щраквания щеше да съпроводи зареждането на паразита в паметта.
Принтерът се събуди за живот и започна да печати.
Първи ред; връщане на каретката.
Втори ред.
Трети ред. И още, и още. Паразитът се бе хванал на работа.
Принтерът внезапно замълча.
Елис Хойл разгледа отпечатаното. Паразитът беше идентифицирал двата серийни порта, представляващи главната връзка на компютъра с външния свят. После се бе опитал да намери модем, свързан към някой от тях. Естествено, не бе успял.
Въпреки това бе прегледал съдържанието на целия диск и правилно бе открил и идентифицирал комуникационната програма. Беше локализирал инициализиращия файл, установяващ изходните параметри на програмата, и бе направил необходимите промени, за да изключи говорителчето на модема — в случай, че такъв някога се появеше.
След това бе преминал в състояние на изчакване.
Но за Елис Хойл станалото бе повече от ясно. Паразитът бе поискал да направи телефонно обаждане — най-вероятно до онзи, който бе написал програмата. „Стома“ се опитваше да проникне в компютъра на „Аватар“.
И „Аватар“ беше готов да му позволи това.
Той се върна при лавиците, избра един стар модем, взе комплект кабели и свърза модема към един от серийните портове на компютъра и гнездото на телефонната розетка на стената.
После в продължение на няколко минути остана на клавиатурата, изтривайки от диска всички файлове, които по някакъв начин биха могли да издадат кой е той или къде живее.
И понеже батерията46 беше отслабнала, накрая въведе правилното време на вътрешния часовник — 04:12 сутринта. Тогава паразитът се съживи.
Той отново потърси активен модем, този път го намери, незабавно стартира комуникационната програма и безшумно започна да набира телефонен номер. Елис Хойл прочете номера още докато принтерът го отпечатваше. Изчака връзката да се установи, след това се пресегна към бутона на модема и изключи захранването му, прекъсвайки връзката.
Обаждането беше на местен номер на клетъчен телефон — той познаваше групата цифри, с която започват номерата, давана на такива абонати. Тестерът за клетъчни системи вече стоеше до лакътя му на масата пред него. Той го задейства и отново включи модема. Паразитът пак откри устройството, препрограмира го и започна да избира номер. На друг клетъчен абонат. Защото номерът беше различен. Това хвърляше нова светлина върху нещата. И означаваше, че „Стома“ е може би дори още по-умен — и с още по-сериозни намерения — отколкото Елис Хойл бе допуснал в началото.
На всеки клетъчен телефон се задаваше електронен сериен номер, а по-късно и номер за връзка. Тези два номера — известни съответно като ESN и NAM — идентифицираха телефона и собственика му пред всяка клетъчна система на континента. Всеки път когато биваше включен, за да позвъни или да отговори на позвъняване, клетъчният телефон изпращаше своите ESN и NAM на местната компания, обезпечаваща връзката, използвайки за целта специални канали, по които се извършва обмен на кодирана информация. Никаква връзка не беше възможна, докато компанията не разпознаеше и не одобреше ESN и NAM на телефона. Те бяха не само в основата на таксуването, а в основата на самата концепция за клетъчна мрежа. Без тях системата би спряла да функционира. Скоро след като клетъчните телефони бяха набрали популярност, електронните пирати се научиха да приемат и декодират потоците ESN и NAM, циркулиращи между телефоните и централите от клетъчната мрежа.
Веднъж снабдили се с истински номера, пиратите препрограмираха успешно някой от собствените си телефони, така че да съответства на тези номера (прехвърляйки по този начин сметката на истинския абонат). Последният процес бе относително прост. Компютърните взломаджии — онези, които нелегално влизат в частни компютърни системи — станаха най-ентусиазираните потребители на препрограмираните клетъчни телефони. Те не само позволяваха да се избегне плащането на значителни по обем сметки, натрупващи се при междуградска връзка47 за включване в различни мрежи, а и намаляваха вероятността от засичане на позвъняване, извършено от конкретен географски адрес.
46
На т. нар. „дънна платка“ на компютъра (върху която са разположени основните му компоненти — памет, процесор и др.) има и малка по обем памет (захранвана при изключено състояние от батерия), в която се съдържа основна информация за конфигурацията на системата, без която тя не може да бъде стартирана правилно — б. пр.
47
В САЩ издръжката на телефона включва базова абонаментна тарифа (която зависи от компанията) плюс стойността на т. нар. „long distance calls“(в приблизителен превод „междуградски разговори“); местните обаждания не се заплащат (не и когато се правят от автомат, разбира се) — б. пр.