Когато и бизнесменът си замина, Стивън отнесе кутийката в другия край на залата. Не искаше да привлича внимание върху себе си. Този път късметът му сработи веднага: млада жена, облечена с пола и блейзър, с кожено куфарче в ръка. Тя вдигна слушалката и изтрака по памет като картечница дълга поредица от цифри.
Бинго!
Когато си замина, Стивън прибра кутийката, вкара жака на изходния кабел в уокмена и записа избрания номер на лента. Стори му се, че тоновете звучат чисто и напълно разбираемо.
Да, това определено си беше удар!
Задържа се в терминала близо два часа, в края на които бе записал поне три или четири добри опита, заедно с половин дузина съмнителни, които даваха някаква надежда. Искаше му се да продължи още, но един от служителите на охраната май го наблюдаваше с любопитство.
Излезе от терминала и взе първия автобус за Пасифика.
Не му се удаде възможност да обработи лентата от уокмена веднага. Точно беше прехвърлил съдържанието й в паметта на компютъра и майка му се прибра. Едва успя да върне уокмена в стаята на сестра си. А за наказание, че бе излетял така бързо от дома, му беше наредено да окоси тревата в двора.
Когато свърши, вечерята беше готова. Тогава се върна и сестра му, влезе в стаята си и започна както обикновено да крещи, че й рови из вещите и така нататък, все познатата история.
Накрая Стивън се добра до стаята си, затвори вратата, седна пред компютъра и отвори звуковия файл на лентата с поредиците записани тонове на телефонни номера.
След малко на екрана се появиха първите декодирани цифри и той ги прехвърли в текстов файл. Понеже предвидливо беше оставил по няколко секунди интервал между отделните десетсекундни записи, нямаше никакъв проблем да ги идентифицира поотделно.
когато свърши с декодирането, Стивън се захвана с редактиране на числовите низове. Той изчисти очевидните телефонни номера, с които започваше всеки низ, после изтри онези записи, които не се бяха хванали в интервала от десет секунди.
Накрая останаха пет валидни и проверими кодове за достъп. Всеки от тях ставаше за не повече от един месец употреба — до момента, когато собственикът на кода щеше да отвори месечното извлечение от телефонната си сметка.
Трябваше да разкаже някому за своето постижение.
Включи модема и се свърза с „Вербум“.
Когато на екрана се появи познатото му приветствие, Стивън поспря и се подвоуми с кой от идентификаторите да се регистрира тази нощ. Имаше поне четири-пет на разположение.
Стивън Левист можеше да чете от тригодишна възраст. Беше изчел най-известните романи на Дикенс през лятото, когато навърши десет години, а през последните няколко седмици бе приключил и с Ивлин Уо58.
Всъщност точно Уо му беше дал идеята за един от любимите му идентификатори — името на един гаден, скапан погребален агент.
Стивън, се спря на това име:
Джойбой.
После въведе и
Visit Mag
Рубриката Magna-Anime Gallery по идея би следвало да бъде посветена на японската анимация. Но през последните няколко седмици тук бяха започнали да се появяват някак между другото хакери, кракери, фрийкъри и пирати на кодове за достъп — накратко компютърният подземен свят и онези, които се смятаха за част от него.
Стивън искаше да се похвали със стореното от него днес и се надяваше получената информация да стане нещо като входен билет за елитното, но затворено общество на кракерите, които се отнасяха с презрение към дилетанти и хлапаци, но винаги бяха готови да научат нов начин да се сдобият с нови кодове.
Тази нощ обаче Стивън се озова сам в галерията.
Киберпънковете, изглежда, бяха прокудили любителите на японската анимация, след което сами си бяха обрали крушите от групата.
Стивън се изключи от „Вербум“.
Готвеше се да изключи и компютъра, когато си спомни за тазсутрешната поща.
Намери първата дискета, сложи я във флопидисковото устройство и провери съдържанието й. Веднага се ориентира, че програмата се стартира с командата TRY_ME.
Готвеше се да го направи, когато на вратата се появи майка му.
— Време е за лягане — каза тя.
— Но, мамо…