Тя и Елис бяха излизали да гребат из тези места по време на брака си, особено след дълги и изморителни дни в студиото. Каякът беше нещо просто: всеки можеше да скочи в него и без много практика да го подкара, разчитайки само на мускулите си.
И все пак гребането изискваше техника, граничеща с изкуство. През последните месеци на няколко пъти й се бе случвало да налучка тази техника и тогава усещаше как каякът се стрелва над вълните, подчинявайки се на всяко загребване.
Не и днес. Въпреки липсата на всякакво вълнение, тя се бореше с веслата, с лодката… и със себе си.
Елис, който беше далеч от представата за атлет, бе овладял тази техника. Той гребеше присвил очи, стиснал зъби, влагайки във всяко загребване всичко от себе си. Обясняваше й, че по този начин изчислява оптималния метод.
При Елис дори физическото усилие се превръщаше в предизвикателство за ума.
Вече бе обърнала в обратна посока и й оставаше още три-четвърти миля. Загребваше и изтегляше, но без ритъм. Мразеше се за тази борба с каяка. Кеят вече се виждаше. Различаваше и дома си, вклинен между множеството подобни по северната част на кея. Отляво, в самия край на кея, се виждаше пуснала котва голяма яхта.
А на кея я чакаше той — Джон Регет. Скочи на платформата, върху която бе домът й, отиде при кърмата и протегна ръка да й помогне да излезе от каяка.
Това беше най-омразният й момент — изтеглянето на каяка от водата. Не тежеше кой знае колко, но беше неудобен за хващане, а и кърмата бе висока и й беше трудно да се наведе до водата.
Но той го направи да изглежда лесно, изтегляйки го с едно-единствено икономично движение, последвано от завъртане и оставяне, където му беше мястото.
После започна да го закрепва.
— Добра си — каза той. — Гледах те.
— Или се опитваш да ми направиш комплимент, или просто не знаеш за какво говориш.
— Не. Наистина. Ти усещаш правилното движение. Дотолкова разбирам.
Не каза нищо повече. Каякът беше надеждно закрепен. Сега той вече можеше да я погледне, без да се разсейва. Тя се почувства потна и разрошена.
— Е, може би понякога налучквам истината — каза тя. Той стоеше все така и я гледаше, малко неуверено — поне така й се стори, — нещо, което не бе забелязала преди в него. Реши, че мълчанието продължава прекалено дълго и трябва да каже нещо, затова се обади:
— Не очаквах да те видя отново.
— Ами… ето ме — каза той и после, сякаш за да се освободи от бремето на недоизказаното, допълни: — Мислех си за това и стигнах до извода, че ще бъде безкрайно глупаво, ако повече не се видим. Знам, че практически не се познаваме, но онази вечер ми стана особено приятно. Още тогава реших, че си страхотна, и трябваше да се насиля, за да отплавам.
За миг й заприлича на дете — едно голямо неспокойно момче, което с мъка намира правилните думи.
— И какво се очаква да отговоря на това? — попита тя.
— Да кажеш, че днес ще излезеш с мен в морето. — Той забеляза колебанието й и допълни: — Нямам предвид околосветско пътешествие, имах предвид да отидем там — той погледна през рамо, — да пуснем котва някъде, да слезем на брега, да се поразходим и после да те върна обратно. Два часа, не повече.
Гледаше към голямата покрита със зеленина гърбица на остров Ейнджъл, точно срещу Тибурон, непосредствено пред стеснението, откъдето започваше заливът Ричардсън. На няколко мили от тях.
— Е, това не е точно като да заобиколиш нос Хорн, нали? — подхвърли тя.
— Моето мото е „стъпка по стъпка“. Но дори тази близка цел изглежда доста красива.
— Там наистина е красиво — нали все пак е парк. — Тогава? — попита я той.
На острова се виждаше тиха евкалиптова горичка — от западната страна на високия хълм. Двамата с Елис често бяха ходили там: разстилаха одеяло и прекарваха целия следобед в уединение и тишина. След това се любеха и после заспиваха, а Голдън Гейт59 с цялото си великолепие оставаше в краката им.
— Добре — каза тя. — След три минути съм готова.
27.
Елис Хойл беше натикан в ъгъла. Огромната застрашителна фигура пристъпваше към него, държейки… Какво беше този път?
Боже Господи, бейзболна бухалка!
Оставен без изход, лишен от всякакви средства за защита, Елис Хойл очакваше ударът да последва всеки момент.
Първият беше нанесен с двете ръце, но не в главата, а доколкото можеше да се прецени, в диафрагмата на Елис Хойл.
От говорителите, свързани със звуковата карта, се чу глухо „Туп“ . Стори му се, че различава и звук на счупени ребра.
Безликото страшилище отново вдигна бухалката. Вторият удар последва в главата му и с това всичко свърши — екранът потъмня.
59
Прословут мост, свързващ северния и южния бряг на залива на Сан Франциско в мястото на максимално сближаване — б. пр.