Краят винаги беше един и същ.
Отново се появи вече познатият му въпрос:
Ще опиташ ли пак?
И Елис Хойл отговори:
Y
И пак се озова в тъмнината върху висящия стоманен мост.
Трябваше да има начин да се спечели. Всяка игра, която бе опитвал, предоставяше тази възможност, колкото и да беше маскирана. Досега не бе попадал на игра, която да не може да спечели.
Нито беше играл толкова време, без да спечели поне веднъж.
Играеше на компютъра, който бе сложил до задния прозорец в дневната си. От време на време вземаше бинокъла и поглеждаше към жилищния блок на Ръшън Хил, очаквайки все някога да види някакъв инвалид да влезе или да излезе от сградата.
Освен това периодично нагласяше антената на видеоскенера с надеждата да прехване сигнал на включен компютърен монитор в апартамента на първия етаж. До момента не можеше да се похвали с успех. На монитора не се виждаше нищо. Кристиян Вилем Хартмунд може и да си беше у дома, но не използваше компютрите си.
Когато му омръзна да играе, Елис Хойл прегледа текста на програмата, опитвайки се да открие онзи клон, в който играчът свършва по друг начин, освен с автоматична смърт. Досега не бе намерил нищо подсказващо, но беше убеден, че съществува начин за бягство от лабиринта.
Още не беше срещал компютърна игра, срещу която да е невъзможно да се спечели.
А тази игра не беше за боклука. „Стома“ едва ли я бе проектирал като обикновена опаковка на троянския кон — беше добре написана програма и Елис Хойл беше готов да признае, че е написана с известно вдъхновение.
В нея определено бяха вложени стотици часове сложно програмиране.
Не бе възможно в нея да не е вложен и някакъв смисъл.
Идеята, че някой би могъл да посвети толкова много усилия просто ей така, създавайки игра, в която играчът не би могъл да спечели, беше невероятна и Елис Хойл не можеше да я приеме.
Никой не би могъл да бъде чак толкова извратен.
Лий Уейд позвъни на вратата на Тесла Стрийт 2600.
Откакто бе пристигнал факсът, той не бе спрял да мисли за отнесения тип, който живееше в тъмния дом на върха на Телеграф Хил. Който и да бе авторът на тази бележка, той явно бе мръднал в дадена посока. По някакъв необясним начин това изглеждаше свързано с Елис Хойл. Справка с архивата вече бе казала на Уейд, че Елис Хойл няма криминално досие, че притежава дома на Тесла Стрийт, че няма ипотека и че въпреки заможността, която адресът предполагаше, този човек притежава една-единствена кола: седан „Датсун 510“ от 1974 година, регистрирана с лична табелка „Аватар“60.
След пристигането на факса Лий Уейд бе помолил партньора си Ронсън да поговори със съседите на Елис Хойл. Именно по този начин бе научил за брака и развода на Елис.
Ронсън му съобщи, че мнението на съседите е единодушно: те смятаха, че той е свестен човек, приятелски настроен към останалите, макар понякога да се държи малко дистанцирано и по правило малко странно. Затворен в себе си, особено след развода. Но добър по душа. Сведението се стори доста забавно на Лий Уейд. Прозвуча му като интервю по телевизията на съседите на масов убиец след ареста му.
Думи без покритие. Единственото, на което Лий Уейд можеше да разчита по отношение на Елис Хойл, бе на инстинкта си на полицай. Този инстинкт му казваше, че трябва да се види с Елис Хойл отново, да поговори с него, да го погледне в очите, да проследи реакцията му в онези няколко издайнически мига, когато някой научава, че наистина е заподозрян в престъпление.
Лий Уейд вярваше, че по тази реакция полицаят може да научи повече, отколкото след часове разпити впоследствие. Това важеше с особена сила за виновните, които при подобна атака от засада проявяваха склонност към объркване и тенденция да се оправдават.
Елис Хойл отключи на третото позвъняване. Не беше нито объркан, нито прояви по някакъв начин намерение да се оневини. Единствената по-ясно забележима емоция беше мека форма на любопитство. Всъщност той просто отвори вратата и изрече:
— Полицейско управление на Сан Франциско, отдел „Убийства“, ъъ… Уейд — така беше името ви, нали? Сержант Лий Уейд.
Уейд имаше усещането, че направо вижда как мозъкът му прещраква и името му отива на мястото си.
— Помните ме.
— Знам кои хора познавам, мисля, че ви казах същото и при първата ни среща.
— Да, това бяха думите ви.
— Само не ми казвайте, че е убит още някой.
„Хм, колко странно е да го чуя от устата ти“ — помисли Уейд. Но само поклати глава и каза:
— Не, все още не мога да се оправя със случая на Доналд Траск.
60
Регистрационен номер, за който собственикът е платил да съдържа желана от него комбинация от букви и цифри. — б. пр.