Той помоли Джулия Чуа да му позволи да изчака в нейната дневна, ако тя не възразява. Искаше да е тук случай, че се появи Коруин Стърмър. Седна на тапицирания със син велур диван и се пресегна към телефона, за да се обади на дежурния по управление. Той го свърза с неговия партньор Ронсън.
Трябваше им информация за Коруин Стърмър.
Трябваше им ордер за обиск.
Трябваше им извлечение от сметката на телефона, регистриран на името на Коруин Стърмър в този апартамент, и за целта някой трябваше да раздруса „Пасифик Бел“ наистина здраво, защото този път не можеха да чакат обичайните две седмици.
— Касетата още е в мен — напомни Джулия Чуа. — Кажете ми какво да правя с нея.
— Ще ме направите много щастлив, ако я върнете обратно точно там, откъдето сте я взели. Даже не искам да чувам къде. Когато получим ордера, ще обърнем това място наопаки.
— И кога ще стане това? — попита тя.
— Започваме да действаме. Първо трябва да измъкнем някой съдия от леглото, а това може да отнеме няколко часа.
— А ако той се върне преди това?
— Тогава ще си поговорим с него. Хубавичко.
— Той е убиец — отсече тя.
Лий Уейд напълно й вярваше. Собственикът на тази касета беше или убиец, или съучастник в убийство.
— Ще видим — бе всичко, което каза той.
48.
Коруин Стърмър караше кафявия си микробус по Клемънт Стрийт. В този час улицата по правило бе задръстена от паркирали коли, но поне нямаше никакво движение.
Намали скорост и спря на пресечката с Десето Авеню. После погледна напред.
Две патрулни коли с надпис SFPD64 бяха паркирани малко по-надолу. Етажът на Джулия Чуа беше осветен. Той даже не зави, а продължи направо по Клемънт Стрийт още една пряка и след това отби по „Гиъри“. Когато се отдалечи достатъчно, слезе до една телефонна кабина.
Набра номера на апартамента си. Компютърът пое обаждането и Коруин Стърмър въведе допълнителна шестцифрена комбинация.
Кодът задейства кратка програма, която започна унищожаването на данните върху твърдия диск на машината, записвайки случайни числа върху старите файлове. После се качи в колата. Отново потегли, минавайки покрай притихналите къщи. Не беше изпаднал в паника, дори вече не бързаше. Стигна до края на „Гиъри“ и излезе на океана. Оттук се насочи към Гейт Хайуей. Плажовете и разбиващите се вълни останаха отдясно. Отляво се простираше дълъг паркинг, запълван през уикендите с коли на летовници. Но тъй като наблизо нямаше къщи, в нощи като тази паркингът оставаше практически празен. Той продължи по океанската еспланада все на юг, спазвайки ограниченията на скоростта. Около две мили по-надолу по Грейт Хайуей на паркинга чакаше самотна кола. Бял „Шевролет кавалер“. Той паркира на няколко клетки от нея и изключи двигателя. Вълните на прибоя тежко се разбиваха. Плажната ивица бе безлюдна, както и магистралата. Коруин Стърмър извади от жабката на микробуса регистрационния талон и застрахователната полица, както и малка чантичка с инструменти. Накъса документите на малки парченца и ги хвърли по вятъра. Знаеше, че когато полицията опита да извади от базата данни към отдела за регистрация на моторните превозни средства сканираната снимка на Коруин Стърмър, ще установи, че графичният файл е изтрит. Не след дълго полицаите щяха да установят още, че цялата съдържаща се информация за него е пълна измислица, а по-подробните изследвания щяха да разкрият само, че подмяната е била извършена по неизвестен начин преди няколко месеца. Убиецът бе предвидил този момент отдавна. И беше готов да захвърли самоличността на Коруин Стърмър както змия сменя кожата си. Самоличността за него не беше нищо повече от обикновена санитарна бариера… Като хирургическите ръкавици например — за еднократна употреба.
Той отключи вратата на белия „Шевролет“, хвърли вътре регистрационните табели на микробуса и инструментите и извади алуминиевата шина изпод седалката. Нагласи я на десния си крак, нагласи го внимателно край седалката, седна и затвори вратата. Запали двигателя и фаровете и бавно пое напред, използвайки специално монтираната приставка за ръчно подаване на газ. Самоличността на К. В. Хартмунд не беше най-удобната за използване, но за момента предоставяше едно огромно предимство.
К. В. Хартмунд бе невидим. Никой не го подозираше в убийство.
Свали прозореца откъм своята страна и пое свежия морски въздух. Изпита удоволствие, когато той изпълни гърдите му. Долавяше в него сладкия мирис на свободата.