— Така ми казаха. Побързайте!
Сандра заключи входната врата. — Какво, по дяволите, става?
— Надявах се вие да ми кажете — отвърна Маргарет и пое отривисто по тротоара. — Мислех, че като обменим информация, ще достигнем до някакви отговори. Обикновено не съм наясно какво точно става, когато работя с Джон, но в този случай започвам да се чувствам малко смутена. — Отвори дясната предна врата. — Влизайте. — Посочи към ниския набит мъж на шофьорското място. — Брад Пилтън. Работи в „Мадън Сикюрити“ и е един от хората, които са те наблюдавали през последните няколко дни. Ще бъде нашият бодигард.
— Аз съм вашият бодигард — натърти Пилтън. И кимна любезно към Сандра. — Госпожо?
— Е, не си много висок. — Маргарет се настани отзад. — Не че това е някаква пречка. Аз одобрявам дребните. Но ми се струва, че щях да избера другиго за тази работа, ако те бях видяла предварително. И от високите и мускулестите понякога има полза. Обаче препоръките ти са превъзходни.
— Благодаря — Брад запали мотора.
— Къде отиваме? — повтори въпроса си Сандра. — Или още не можем да говорим?
— Ванът е напълно безопасен. Собственост е на охранителната компания. Въпреки това настоях Пилтън да го провери за подслушвателни устройства. Пътуваме към мол „Северно езеро3“. Трябва по някое време да сменим колата, в случай че ни следят. Ще влезем през една врата и ще излезем през друга.
— И оттам?
— Езерото Лейниър. Наех малка къщичка. Безопасна и уютна.
Езерото Лейниър. С Рон мислеха да отидат там за Деня на труда4, спомни си с копнеж Сандра. Беше й казал, че ще отседнат в хотела на остров Пайн. Той не си падаше по селската обстановка. Същото се отнасяше и за нея самата. Въпреки различията, имаха и доста общи неща.
— Нещо не е ли наред? — попита Маргарет, вперила поглед в нея.
— Всичко ми е като на сън.
— И на мен. — Вярната помощничка на Логан се приведе напред и стисна рамото й. — Не се притеснявай. Ще се справим.
— Мисля, че ни следят — заяви Пилтън.
Сандра усети как цялото й тяло се стяга и погледна през рамо.
— Къде?
— Тъмносиният „Меркюри“.
— Сигурен ли си?
Брад кимна.
— Не се притеснявайте. Очаквахме го. Ще им се изплъзнем в мола.
Някой ги следеше. Някой, който може би иска да й навреди, помисли си Сандра.
За първи път почувства съвсем реално заплахата.
Фиске видя как ванът влезе в паркинга на мол „Северно езеро“ и тримата му пасажери забързаха към южния вход. Не си направи труда да паркира. Щеше да обикаля и да ги хване, като излизат през някоя друга врата.
Но входовете и паркингите бяха прекалено много.
Всъщност това нямаше кой знае какво значение. Любимото му подслушвателно устройство отново си бе заслужило цената. Знаеше вече къде отиват, макар да му се искаше Маргарет Уилсън да бе по-подробна и точна в обясненията си. Лейниър беше огромен курорт, с хиляди имения и къщи, които се даваха под наем.
Това означаваше, че трябва веднага да се заеме с определянето на точната цел.
Набра номера на Тимуик.
— Карат майката на Дънкан към някаква вила в Лейниър. Наета е най-вероятно днес или вчера от Маргарет Уилсън. Трябва да разбера къде точно се намира.
— Ще се погрижа — отвърна Тимуик и затвори телефона.
Фиске реши междувременно да се настани в хотел и да изчака. Нещата се развиваха много добре. Беше разочарован, че напуска Атланта, преди всичко да е свършено както трябва.
Но сега се бе върнал.
— Всичко е наред — съобщи Маргарет по телефона на Логан. — Сменихме колите и сега сме на път за Лейниър.
— Обади ми се, щом пристигнете.
— Казах ти, всичко е наред. Пилтън е сигурен, че вече не ни следят.
— Пилтън?
— Бодигардът. Макар тялото му да не е много по-голямо от моето.
— Това нищо не означава. Готов съм да заложа на теб, дори за двубой с Голиат.
— О’кей, ще ти се обадя, щом пристигнем. Нещо друго?
— Просто стойте по-далеч от хорските погледи.
Джон затвори телефона.
„Всичко е наред.“
Нещо продължаваше обаче да го смущава. Беше очаквал, че ще им бъде по-трудно да измъкнат Сандра Дънкан от дома й.
Освен ако те също не желаеха тя да се скрие от хорските погледи. Много по-лесно е да се справиш с някого, ако е далеч от света.
Но само при положение, че го откриеш.
— Казах ти да стоиш при Ив — заяви Джо Куин, който вече изкачваше стъпалата към него.
— А тя ти каза да не се отделяш от Кеслер.
— Зад мен е.
— А аз съм на сто метра от лабораторията.
— Сто метра отклонение.