— Вал, наистина ли се чувстваше отчужден, докато живееше на Сорве?
Той се замисли.
— Може би „отчужден“ е твърде силна дума. Бях част от колонията и чувствах, че съм приет добре там. Но не като другите. Винаги съм странял от тях.
— С мен беше същото на Кхамсилейн. Никога не съм можела да се приобщя.
— Аз също.
— Нито съм искала. Някои успяваха, но не и аз. Ето, Гейб Кинверсон също беше самотник. Но когато му дойде времето, реши, че повече не желае да е самотник. И отиде при Лицето. Тръпки ме побиват при мисълта да се слея с нещо толкова чуждо и непонятно.
— Никога не съм го разбирал — призна Лолър.
— Аз също. Опитвах се, но той бе затворен в себе си през цялото време. Дори в леглото.
— Виж, тази част не ме интересува.
— Извинявай.
— Няма нищо.
Тя се притисна към него.
— Сега сме само двамата. Изоставени на задника на света, съвсем сами на целия кораб. Много романтично, колкото и да продължи. Какво ще правим, Вал?
— Ще слезем долу и ще се любим до забрава. Можем да се разположим на голямото легло в каютата на Делагард.
— А след това?
— След това ще му мислим за след това — отвърна Лолър.
9.
Събуди се преди зазоряване. Съндайра спеше кротко до него, лицето й бе невинно като на бебе. Лолър се измъкна безшумно от каютата и се качи на палубата. Слънцето тъкмо изгряваше. Тази сутрин феерията над острова изглеждаше малко по-бледа и уморена и не тъй пищна и крещяща. Лолър все още усещаше притегателната сила на Лицето, като пощипване по краищата на съзнанието си, но това бе всичко.
По брега крачеха доскорошните им спътници.
Той ги загледа. Дори от такова разстояние не беше трудно да ги разпознае — високия Кинверсон и дребния Тарп, набития Делагард, кривокракия Фелк. Отец Куилан, който бе съвсем измършавял. Гаркид, който бе отишъл пръв. И трите жени, едрогърдестата Лиз, мускулестата Неяна и дребничката красива Пиля. Какво правеха там? Разхождаха се покрай морето? Не, съвсем определено вървяха към кораба. Всичките. Безгрижно, спокойно, те навлязоха в плитчините и се отправиха към „Кралицата на Хидрос“.
Лолър усети, че го завладява страх. Беше като процесия от мъртъвци, идещи към него.
Слезе и събуди Съндайра.
— Връщат се.
— Какво? Кой? Ох, Боже!
— Цялата група. Плуват към кораба.
Тя кимна, сякаш нямаше нищо особено в това бившите им другари да се завръщат от един невъобразим, обхващащ цялата планета ум, който бе покварил душите им. Надигна се от койката и излезе с него на палубата. Довчерашните им спътници вече бяха стигнали до кораба. Лолър се опря на перилата и им извика:
— Какво искате?
— Спусни въжената стълба — отвърна съществото, което приличаше на Кинверсон и говореше с неговия глас. — Ще се качим на борда.
— Божичко — въздъхна Лолър и погледна ужасено Съндайра.
— Направи го — каза тя.
— Но когато се покатерят…
— Какво значение? Щом Лицето е решило да ни удари с цялата си мощ, каква полза да му се съпротивляваме? Нека се качат на борда, след като настояват. Нямаме какво да губим, нали?
Лолър повдигна рамене и им хвърли стълбата. Кинверсон се покатери пръв, след него Делагард, Пиля и Тарп. После останалите. Всички бяха съвсем голи. Събраха се на малка смълчана група. Изглеждаха лишени от жизненост, приличаха на сомнамбули, на призраци. „Те са си призраци“, помисли Лолър.
— Е? — подкани ги той.
— Дойдохме да ви помогнем да вдигнете платната — каза Делагард.
Лолър го погледна смаяно.
— Да вдигнем платната? И накъде ще плаваме?
— Връщате се там, откъдето сте дошли. Не можете да останете тук, сигурно си давате сметка. Ще ви откараме до Грайвард и там ще помолите за помощ.
Говореше с равен и спокоен глас, очите му бяха ясни и чисти, без капчица маниакален блясък. Който или каквото да бе това същество, то имаше съвсем малко общо с онзи Нид Делагард, когото Лолър познаваше от години. Демоните в него си бяха дали почивка. Беше претърпял огромна промяна — нещо като изкупление дори. Плановете му бяха достигнали своя успешен край, душата му, изглежда, бе намерила покой. Същото можеше да се каже и за другите. Те се бяха предали на Лицето, бяха се отказали от самите себе си, постъпка, която Лолър не бе в състояние да разбере, но не можеше да отрече, и в края на краищата изглеждаха щастливи.
С глас, лек като въздуха, Куилан заговори:
— Последна възможност, преди да поемем на път. Искате ли да слезете на острова? Докторе? Съндайра?