И ето, че настъпи време да отплават. Беше късен следобед. Делагард бе казал, че ще тръгнат на залез-слънце. Никой не се безпокоеше от мисълта, че ще напуснат пределите на Лицето по тъмно. Светлините на острова щяха да им помагат да се ориентират по-добре, а после щяха да се ръководят по звездите. Вече нямаше нищо, от което да се страхуват в морето. Безбрежните води сега бяха техен приятел. Всичко на Хидрос щеше да се отнася към тях дружелюбно.
Лолър осъзна, че е съвсем сам на палубата. Повечето или може би всички останали бяха слезли на брега — предполагаше, за да се сбогуват. Но къде бе Съндайра?
Повика я.
Никакъв отговор. За един кратък и безумен миг си помисли, че може би е тръгнала с тях. Но после я забеляза при мостика, говореше с Кинверсон.
Приближи се тихичко към тях.
И чу Кинверсон да й казва:
— Няма начин да разбереш какво е, докато сама не го изпиташ. Толкова е различно от обикновеното човешко съществуване, колкото е живият от мъртвеца.
— Аз си се чувствам достатъчно жива.
— Нищо не знаеш. Не можеш да си го представиш. Съндайра, ела с мен. Ще ти отнеме само миг. И после всичко ще се разтвори пред теб. Вече не съм същият, какъвто бях, нали?
— Ни най-малко.
— Но всъщност съм си аз. Само че освен това съм и много повече неща. Ела с мен.
— Моля те, Гейб.
— Ти искаш да идеш на острова. Зная, че го искаш. Стоиш тук само заради Лолър.
— Стоя заради мен самата — заяви Съндайра.
— Не е вярно. Зная го. Изпиташ съжаление към онзи нещастник. Не искаш да го оставиш сам.
— Не, Гейб.
— По-късно ще си ми благодарна.
— Не.
— Ела с мен.
— Гейб… моля те…
В гласа й внезапно се прокрадна неувереност, съмнение, което се стовари върху Лолър като ковашки чук. Той изтича при тях. Съндайра извика от изненада и се дръпна. Кинверсон остана на мястото си, гледаше Лолър спокойно.
Харпуните бяха подредени в раклата. Лолър сграбчи един и почти го завря в носа на Кинверсон.
— Остави я на мира!
Едрият мъж изглеждаше развеселен… или може би го разглеждаше надменно?
— Нищо няма да й сторя, докторе.
— Опитваш се да я съблазниш.
Кинверсон се разсмя.
— Май не е нужно голямо усилие за това, а?
Главата на Лолър забуча от гняв. Костваше му огромни усилия да не прободе Кинверсон в гърлото.
— Моля те, Вал — намеси се Съндайра. — Ние само разговаряхме.
— Чух за какво си говорите. Той се опитваше да те накара да слезеш на Лицето. Така ли е?
— Няма да отрека — подметна нехайно Кинверсон.
Лолър размаха харпуна. Даваше си сметка колко смешен е сигурно в очите на Кинверсон. Едрият мъж се издигаше над него като заплашителна и същевременно неуязвима планина.
Но Лолър не смяташе да се отказва толкова лесно.
— Не желая да разговаряш с нея, докато не вдигнем платна.
Кинверсон поклати глава и се ухили.
— Нищо лошо нямаше да й направя.
— Зная добре какво се опитваше да направиш. Няма да ти позволя.
— Не трябва ли тя да го реши, докторе?
Лолър погледна Съндайра.
— Всичко е наред, Вал — рече тихо тя. — Мога и сама да се грижа за себе си.
— Да. Да, разбира се.
— Докторе, дай ми това харпунче — каза Кинверсон. — Току-виж си се порязал.
— Стой настрана!
— Но то си е мое. Не ти е работа да го размахваш.
— Внимавай! — предупреди го Лолър. — Разкарай се! Слизай веднага от кораба! Връщай се на Лицето, Гейб. Нямаш работа тук. Този кораб е за хора.
— Вал! — подвикна му Съндайра.
Лолър стисна харпуна по-здраво и пристъпи към Кинверсон. Огромният рибар се извисяваше над него. Лолър си пое дъх.
— Хайде, Кинверсон! Връщай се на Лицето. Скачай в морето! Веднага!
— Докторе, докторе…
Лолър замахна първо нагоре, после към неприкрития корем. Ръката на Кинверсон обаче се стрелна с невъобразима скорост. Той улови харпуна, завъртя го и Лолър почувства остра болка в китката. Миг по-късно оръжието бе в ръката на Кинверсон.
Лолър се прикри машинално, очакваше всеки миг да бъде пронизан.
Кинверсон го гледаше спокойно, сякаш му вземаше мерките. „Хайде, свършвай — помисли Лолър. — Още сега. По-бързо“. Беше готов за това, което ще последва, кратката остра болка под ребрата.
Но не се случи нищо подобно. Кинверсон се наведе и сложи харпуна на мястото му в раклата.
— Не бива да ми пипаш нещата, докторе — каза спокойно. — А сега ме извини. Оставям те насаме с дамата.
Заобиколи Лолър и тръгна по палубата.
— Много глупаво ли изглеждах? — обърна се Лолър към Съндайра.