— Знаеш ли какво? Ето ти двайсет и нека си спестим разкарването. Просто се отпусни и ще се задоволим с това.
— О, я стига. Много си сладък. Дай ми още двайсет и можем да си прекараме забавно.
— Не, наистина, благодаря.
Тя отново го погали по бедрото и рече:
— Хайде, мили, вече ми плати половината. Дай ми още двайсет и аз ще те отнеса дотам.
— Не тази нощ, скъпа.
Девлин се изплъзна от стола си и се насочи към другия край на бара. Привлече вниманието на бармана, който продължаваше да разговаря с тъмнокосата. Мъжът прекъсна разговора си и отиде при Девлин, който му каза:
— Мога ли да те попитам нещо? Ти ли обслужваше бара по-миналата нощ?
— Всяка нощ, приятел. Снощи, по-миналата нощ, всяка.
— Помниш ли ме?
Барманът го изгледа.
— Не — отвърна той. — Трябва ли?
— Не съм сигурен — отвърна Девлин. — Беше една от онези безумни нощи. Бях с брат си и с две ирландски момчета. Хвърляхме стрелички в един бар на Второ авеню. Трябва да е било късно и обиколихме няколко клуба. Беше прекалено късно за нормалните заведения. Трябва да сме били в среднощни барове.
— И смяташ, че си идвал тук?
— Не зная. Брат ми е едър мъж. Към метър деветдесет и пет. Облечен в делови костюм. Другите типове бяха по-дребни. Големи усмивки. С много зъби. Наистина приятелски. Единият се казва Шон. Не си спомням името на другия.
— Всъщност не зная за кого, по дяволите, приказваш, пък и много не ми пука. Нервирам се, когато хората идват тук да ми задават въпроси.
— Извинявай. Просто се мъчех да запълня някои празноти в паметта си. Има ли наблизо други среднощни барове?
— Защо не се разкараш оттук и не си ги потърсиш сам?
Девлин почувства, че бушоните му ще изгърмят. Той допи уискито си и остави чашата върху бара.
— Чао, приятел. Благодаря за любезността.
— Няма защо.
Когато Девлин си тръгваше, по стълбите се качваха още двама души. Портиерът го накара да изчака, докато се качат и влязат в заведението. Едрият младеж долу се изправи от стола си и зачака Девлин. Когато стигна при него, Девлин го попита:
— Тази нощ трябваше да се срещна тук с един човек, но той не се появи. Едър тип — горе-долу колкото теб. Навярно в делови костюм.
— И какво? — попита го обработеният с шкурка глас.
— Да, смешното е, че сега не мога да си спомня дали срещата ни беше за вторник или за четвъртък. Да си виждал такъв тип по-миналата нощ?
— Не. Тръгваш ли си вече?
— Да. Благодаря.
Портиерът открехна вратата, огледа улицата и после отвори достатъчно широко пространство, че Девлин да успее да се промъкне навън.
Улицата беше тиха, почти спокойна, но уискито му бе вдъхнало енергия. Той тежко издиша през носа си и отново усети вкуса на алкохола. Искаше му се да го избълва, но вече беше прекалено късно за това, пък и се радваше, че гневът му се е поуталожил. Докато чакаше да се появи някое такси, той тръгна на запад по Трето авеню.
Пътуването до Бродуей и Сто и осемнайсета улица не отне много време. Шофьорът се носеше по пустите улици с осемдесет километра в час, което изглеждаше ужасно бързо за Манхатън.
Имаше рошава брада и коса, сплетена на безброй плитчици, напъхана под огромна плетена шапка от черна, зелена и червена прежда. От оставения на предната седалка касетофон се разнасяше реге. В Ню Йорк имаше много растафариани1, но този беше бял и според разрешителното му за работа се казваше Марк Рубинщайн. Девлин се зачуди колко ли евреи растафариани има в света.
Барът, за който му бе казал Питър Папас, не се намираше на Бродуей. Беше малко по на запад, на Сто и осемнайсета улица. Наричаше се „Дедууд“. Предният прозорец бе боядисан в черно. Беше оставен малък квадратен участък с неонов надпис „Светла бира“. Нямаше начин да се погледне вътре и да се разбере дали е отворено. Девлин опита дървената врата, но установи, че е заключено. Никъде не се виждаше звънец, затова почука два пъти.
Вратата незабавно се отвори. Показа се млад мъж, висок почти колкото него и с черна тениска с емблема на „Мерцедес“.
— Затворено е — каза той.
Девлин усети смърдящия му спиртен дъх и се вгледа във влажните му, пиянски очи.
— Стига бе, току-що излизам от работа. Трябва да пийна едно преди лягане.
— Къде работиш?
— В „При Тери“ на Шейсет и осма. Барман съм.
1
Последователи на произхождаща от Ямайка религиозна секта, смятащи покойния етиопски император Хайле Селасие I за месия, а Африка — за обетованата земя. За растафарианите е типична прическата на много плитчици. — Б.пр.