Подобно застрашително положение за банкерите-лихвари се получава 46 години по-късно, когато президентът на САЩ — Джон Ф. Кенеди решава да създаде собствени държавни пари. Има обаче една съществена разлика: обезвреждането на Руската централна банка е значително по-трудно мероприятие от обезвреждането на тогавашния американски президент. Кървавата баня, в която екзекуционните отряди на Ленин и Троцки вкараха духовния и политически елит на Русия, беше една огромна димна завеса за заличаване следите, щото дори и критичните свидетели на тези ужасяващи събития никога да не достигнат до мисълта, че акционерите на най-големите банкови къщи на Запад са истинските подстрекатели на тази дива оргия от насилие и грабежи, и че присвояването на Руската централна банка е действителния мотив за екзекуцията на руското царско семейство. Банкерите-лихвари настояват пред тогавашния американски президент Уилсън да включи в предложението си за примирие между Антантата и Централните сили точка № 6, с която победители и победени се задължават да посрещнат Русия в Обществото на народите с този обществен ред, който Русия сама си е избрала (!) и освен това да оказват всякакъв вид подкрепа, когато Русия има нужда или изяви желание за това. С тази Уилсънова точка № 6 банкерите-лихвари изявяват своята истинска същност: съзидатели, защитници и поддръжници на болшевизма. Бошевиките и като шефове в Кремъл винаги си останаха такива, каквито бяха от самото си начало — един хапещ пес, който банкерите-лихвари купиха и използуваха за свои цели. Този хаплив пес с цялата си агресивност никога не забрави най-важната си задача като пес: да хапе всеки друг, но не и своя господар. Нападките, които болшевиките отправят срещу Запада винаги са така канализирани, че да не засегнат банкерите-лихвари, които ги финансират. Болшевиките от своя страна им се отблагодаряват за подкрепата. Като пример, само за периода 1918–1922 г. те превеждат на банковата къща Kuhn, Loeb & Co., принадлежност на лицето Якоб Шиф, внушителната сума от 600 милиона златни рубли.
Мир по-лош от война
Първата световна война променя вътрешното и световното положение на Европа. Създаденият „мир“ не възстановява предвоенните си позиции, напротив, той още повече допринася за нейния упадък. Воюващите страни изразходват през войната 240 милиарда златни долара. Съглашенците задлъжняват към САЩ с 18 милиарда златни долара.
Димитър Ризов в „Европейската криза“, София, 1938 г., пише:
„Преди войната, въпреки противоречията и борбата между нейните империализми, все пак Европа бе едно цяло, господствуващо над света. Всички европейци — конкуренти помежду си, допринасяха за нейното материално процъфтяване, вливащи в нейната съкровищница богатства от целия свят, черпени от всяко кътче на земята. Войната наруши нейното единство. Мирът не възстанови това единство, защото бе мир — война. Европа бе господарка на световния пазар преди войната. През войната тя обедня, поради загубата на убитите, инвалидите и измрелите от болести, вследствие намаление на търговията и изчерпване на нейните златни богатства, които до голяма степен се преляха в Съединените щати, Япония, Южна Америка, Австралия и пр. Само в Съединените Щати като резултат на европейската война в 1918 година имаше нови 20 000 милионери, в сравнение с 1914 година.“
„Банкерите-лихвари налагат Версайския, Сен-Жерменския, Ньойския и Трианонския «мирни» договори“. В своите „Военни мемоари“ Лойд Джордж описва действителната картина:
„Собствениците на националните банки са изместили дипломатите, политиците, юристите, журналистите и дават своите разпореждания със самочувствието на абсолютни повелители, които знаят, че никой не може да има възражения срещу жестоките им декрети.“
Целта е ясна: създаване на драконовски, несправедлив мир, за да се стигне неизбежно до нова, доходоносна война и по този начин да създадат по-благоприятни условия за по-сетнешно разпространение на марксистките диктатури. В своя меморандум до „мирната“ конференция от 25 март 1919 година английския премиер Лойд Джордж пише:
„Запазването на мира зависи от това да няма никакви причини за отчаяние, които постоянно биха подстрекавали духа на патриотизма, на справедливостта или на «fair play». Нашите условия могат да бъдат сурови, даже жестоки и безмилостни, за да се получи удовлетворение, но същевременно те могат да бъдат така справедливи, щото страната, на която те ще бъдат наложени, да чувствува в сърдцето си, че няма никакаво право да се оплаква. Но несправедливост и надменност, проявени в часа на триумфа, няма да бъдат никога забравени и простени. По тази причина, аз се обявявам категорично против това да се откъснат от германска власт повече германци, отколкото е необходимо, за да се подчинят на една друга нация. Не мога да си представя никаква по-голяма причина за една бъдеща война, отколкото ако германския народ, който, безспорно, се прояви като една от най-здравите и мощни раси в света, бъде обграден от няколко по-малки държави, много от които се състоят от народи, които никога преди това не са имали някакво здраво правителство, но всеки един от които включва в себе си широки маси от германската народност, които искат да се присъединят към своята родина. Предложението на полската комисия да се подчинят 2 100 000 германци на надзора на един народ от друга вяра, който още никога в развитието на своята история не е доказал, че е способен да създаде здраво самоуправление, ще трябва да предизвика, според моите схващания, рано или късно една нова война в източна Европа…“