— Само не ми казвай, че си се влюбил в нея.
— Още по-лошо — измърмори Арик. — Аз я познавам. И изобщо не ми се иска да я убивам.
— Охо! — Такъв поврат на събитията не очакваше дори шефът на мисията. — Е, разказвай. Всичко. Както си е. Толкова подробно, колкото сметнеш за необходимо.
Арик мъчително изкриви тънките си, сега изглеждащи безкръвни устни. Погледът му безцелно блуждаеше, неспособен да се закрепи върху някой предмет, върху някой детайл на обзавеждането.
— Тя беше на почивка в Одеса. Няколко години подред. — Арик за момент се замисли, припомняйки си, и със същия тон уточни: — Пет. Последните пет години. Запознахме се на Моста на тъщата. Нито веднъж — нито веднъж! — тя не спомена Питер. От нея лъхаше на нещо далечно… но не такова, не като Черните. Знаех само, че е от Русия. От Одеса тя заминаваше за Турция. На следващата година позвъни и каза, че отново ще дойде. И на следващата година. И следващата. Мислех си, че след тази операция ще се върна в Одеса и отново ще я срещна там.
Арик млъкна.
— Защо не разпозна аурата й там, при олтара? При първото посещение, през деня?
Арик криво се усмихна и отпи от какаото си.
— Мога да разкажа защо. Но не мога да обясня.
— Разказвай.
— В Одеса тя винаги изглеждаше като чародейка от трето ниво. В пиковата си форма би достигнала второ ниво, но само в пиковете. Нищо особено.
Арик млъкна отново.
— Е, и?… — подкани го Лайк.
— А тук тя е извън категориите. Извинявай, Лайк… но ми се струва, че тя е по-силна от теб. Велика.
Лайк се стъписа. Той не смяташе за необходимо да крие удивлението си, когато нямаше причина да го крие. И ако нещо го учудваше, Лайк опулваше очи и вдигаше вежди.
— Арик — попита загрижено той, — да не си се объркал нещо?
— Разчети образа — вяло махна с ръка Турлянски. — Специално го записах.
След секунда-две Лайк въздъхна дълбоко и печално констатира:
— Уви. Наистина не си сбъркал. Велика.
Шефът на Тъмните прокара пръсти през гъстата си коса, поседя приведен известно време, след което се изправи и разпери ръце:
— Но как? Защо? Нито една следа, нито една нишка! Нито един намек от Прага, дявол да го вземе! А Инквизицията не би изтървала чародейка от такова ниво! Това е абсурд, Арик!
— Разбирам го не по-зле от теб, — измърмори Турлянски. — Хей, тук някъде има ли уиски?
Ираклий, който слушаше всичко това с некавказко спокойствие, стана и отиде до барчето. С шуртене наля два пръста, след това погледна косо към Арик (в очите му отчетливо изплува съмнение) и удвои дозата.
— Благодаря.
— Наздраве…
Арик изпи чашата на екс, сякаш беше газирана вода.
— Така. — Лайк вече се беше овладял. — Добре. А какво ще кажеш за останалите?
— Трима са много силни, но… някак неумели. Без тебе, Ираклий или Лариса Наримановна бих се озорил. Но в крайна сметка, бих се справил с тази троица. Особено с поддръжката на Шведа и Рубльов. Още петима са умерено опасни. Останалите са дребосък.
— Кои са тези трима и тези петима? Има ли прорицатели сред тях?
— Прорицатели няма. Всички са момичета. Млади и глупави. Сякаш силата им се е стоварила изневиделица като сняг върху главата и те понятие си нямат какво да правят с нея. Затруднявам се да ги определя. Нещо средно между вещици и заклинателки, от една страна, и чародейки — от друга, без обичайния уклон към една от страните. Интересен факт: момичетата там бяха само девет, ако броим и… домакинята. Всички останали, всички дребосъци бяха хлапета между тринайсет и двайсет и две години. И още нещо, Лайк. Не знам какво се крие зад това, но ми се стори…
— Какво?
— Че силата на тези момичета е чужда. Тя не е от сумрака. Тя е от някъде другаде. Дори у Тамара.
— С всеки изминал момент става все по-зле — изръмжа Лайк. — Добре, Арик, върви да почиваш. Великите не ги развъплъщават току-така. Дори и когато Инквизицията го изисква.
— Това не ме притеснява, шефе. — Арик погледна Лайк в очите. — Друго ме вълнува.
— Досещам се какво. — Лицето на Лайк неочаквано стана от студено-замислено на разбиращо-съчувствено. Съвсем, ама съвсем малко, почти неуловимо. Може би той наистина съчувстваше на младия и в сравнение с него неопитен събрат, макар че Светлите напълно отричаха възможността Тъмен да съчувства на Тъмен.
— Точно това — каза Турлянски. — За пръв път съм на кръстопът. Дългът ми повелява едно, но аз искам обратното. А това означава, че съм слаб.
Лайк хитро се усмихна:
— Кой знае дали това е слабост, или сила… Добре, върви да спиш.
Арик кимна и стана.
— Вземи си уискито — посъветва го Ираклий.
— При мен има…