Всички, освен Симонов, се обърнаха. Симонов моментално се качи обратно на дивана и суетно си поправи очилата.
Шефът им стоеше до полуотворената врата, облегнат на рамката. В ръцете му имаше пластмасова чашка, вероятно с охладен коктейл. От чашката стърчеше сламка — от онези, пречупващите се.
— Познавах едно момиче-върколак — съобщи Лайк. — То също се преобразяваше в крава. И тя можеше да изпита оргазъм само когато я дояха. Как мислите, много ли време прекарваше в сумрачния си облик?
— Сигурно много — неуверено предположи Ефим.
— Позна. — Лайк повдигна вежди и улови сламката с устни.
— Влезте, шефе — с известно закъснение се засуети Ефим, освобождавайки креслото.
Лайк се отлепи от рамката и влезе; вратата зад гърба му се затвори сякаш сама. За непосветените би изглеждало точно така: изведнъж — бам! И се затвори.
Различните, особено новоинициираните, просто обожават подобни трикове. Да затвориш вратата на хладилника, когато са заети и двете ти ръце. Да свалиш книга от лавицата, без да ставаш. Да пренесеш телефонната слушалка направо в леглото, ако рано сутринта те събуди настойчив звън. По-късно подобни дреболии се отработват до автоматизъм и се извършват без участието на мозъка, само по рефлекс. И сега Лайк едва ли се е замислял за вратата — просто я затвори мимоходом, без да си спомня за нея. А останалите приеха това като нещо подразбиращо се.
— Как е здравето? — поинтересува се Лайк, гледайки съчувствено към Рубльов.
— Нормално — сви рамене той. — Поспах в трансформиран вид. Сърби, мамка му, но иначе съм готов на всичко.
— А ти?
— Готов съм — късо отвърна Шведа. Получи се малко по-мрачно, отколкото възнамеряваше.
— Виждам, че си заличил „бушона“. Снощи не ти ли беше до това?
— Не беше…
— Е, чудесно. Изглежда лазаретът е празен, всички се хвърлят в боя — обобщи Лайк и остави чашата на масата. Сламката леко се олюля и застина на място. — Между другото, за боевете. Какво се развоюва, Швед? Нали ви наредих само да се запознаете и да огледате. А?
— И аз не знам, шефе — измърмори Шведа, неволно отклонявайки поглед. — Прихвана ме нещо. Ей богу, не лъжа… Стоях, ядосвах се, търпях… И изведнъж: тряс! Сякаш ме изключиха. Съвзех се — а пред мен тази… хлапачка. Приготвила такава тояга, че чак изстинах. И не успявам да се защитя… Добре, че Димка ме прикри. Е, и Ефим помагаше, доколкото можеше.
— А другите Черни?
— Другите вече ги нямаше. — Шведа виновно разпери ръце. — Дори не помня как съм ги обработил. Когато хванаха момичето, за всеки случай сканирах наоколо. В сумрака имаше само ехо и син мъх.
— Колко бяха? Развъплътените.
— Седмина. Дребосъци. Седмо ниво. Един, може би, клонеше към шесто. Абсолютни изроди.
Лайк се замисли за момент.
— Не помниш, значи… — измърмори той след минута. — Странно.
— Смяташ, че са го омагьосали? — предпазливо предположи Симонов.
Лайк прекара длан по лицето си и се втренчи в Шведа:
— А ти как мислиш? Нищо такова ли не почувства?
— Какво? — още по-силно помръкна Шведа.
— Необичайно.
Шведа честно се опита да си спомни. Необичайно… А какво е необичайното? На какво прилича? Никога досега в реалните боеве Шведа не беше попадал под въздействието на силни магове. Затова просто нямаше с какво да сравнява.
— Не знам… Сякаш ме изключиха. За около половин минута. Като че ли не беше повече.
— А ти какво ще кажеш? — обърна се Лайк към Рубльов.
— Нищо не забелязах — сериозно каза Рубльов. — Уж всичко беше спокойно, наблюдавах от втория слой. И изведнъж Шведа — ни в клин, ни в ръкав — започна да сваля Черните един след друг.
— Как по-точно?
— Ами както обикновено: „Шлейф“ и разсейване. Черните, естествено, се съпротивляваха, но какво ще направят с тяхното седмо ниво… Но виж, момичето — отначало изглеждаше най-много на пето-четвърто ниво. И изведнъж със скок — на първо. В крайна сметка, когато я атакувах във втория слой, тя успя да се защити и едва не слезе в третия.
— Ти можеш ли да влезеш в третия слой? — въпросително повдигна вежди Лайк.
— Не — въздъхна със съжаление Рубльов. — Опитвал съм, не става. Затова побързах да овладея хлапачката, затова се пъхнах под „Мантията“. Страхувах се, че ще избяга и върви я търси после. Шведа точно тогава помогна, удари я с нещо отзад, тя се разсея… е, и аз я улових.
— Значи не си забелязал абсолютно нищо? — уточни Лайк.
— Относно Шведа — не. Само се учудих — какво се разбесня изведнъж? Но не много. Честно казано, тези Черни пубери вече дотук ми бяха дошли. — Рубльов удари с длан по шията си. — Ако всички тук са такива, трябва да ги мачкаме като хлебарки. Заради тях ще решат, че всички наши са такива…