— По-близо! — раздаде се нечия команда.
Гласът беше непознат, но Шведа и Арик едновременно отбелязаха, че не принадлежеше на Завулон.
На първия слой на сумрака Различните вече не изглеждаха като обикновени хора, но никой не беше в пълния си сумрачен вид. В края на краищата, не бяха дошли да плашат, а да наказват, при това да наказват Различни, които не можеш да изплашиш с външния си вид. Черните се забавляваха в Питер до насита, оставяйки след своите оргии такива следи, че от човешка гледна точка и най-отвратителния сумрачен облик на Тъмните би изглеждал като резултат от работа на гримьор за долнопробен филм на ужасите.
— Още по-близо!
Пръстенът послушно се сви.
В мига, когато синкавата мараня трепна и леко помръкна, през отворите между стените нахлуха Черните — безпорядъчна тълпа, която с труд се придвижваше в лепкавия сумрак. Те изглеждаха слаби и неумели; дори в първия, най-достъпен слой от света на Различните, те не бяха потопени изцяло, а оставаха частично и в реалния свят.
Онзи, който ръководеше атаката, пое в себе си силата на целия пръстен. Както няколко десетки мъже заедно повдигат от земята огромен каменен блок, разпределяйки тежестта му помежду си, така и Различните сляха магическата си сила в едно, поверявайки я на най-силния и най-опитния. Шведа, Арик, Рубльов, Лайк — всички се разтвориха в чуждата воля и в чуждото възприятие. Очите им станаха чужди очи, силата им стана чужда сила.
Силата на самата Тъмнина.
От пръстена на Тъмните изригна тежка плътна вълна, почти черна. Вълната бавно се придвижи срещу бягащите и погълна тяхната отчаяна и предварително обречена на неуспех атака.
Атакуваха само момчетата-тийнейджъри, слаби, не повече от жалкото седмо ниво. Тъмната вълна ги помете както цунамито помита рибарски къщи край брега.
Но не ги уби. Просто им отне магическата сила за дълги-дълги години. На всички щеше да им се наложи да станат обикновени хора, да остареят и умрат в определения срок, спомняйки си с тъга за няколкото магически години.
— По-близо!
Пръстенът пропусна момчетата през себе си и ги блъсна в гърба, далеч от крепостта на Черните. Младежите търчаха, гонени от посетия в душата им страх — безумен, всепоглъщащ, вледеняващ, принуждаващ ги да тичат по-бързо от рекордьорите на стометрова дистанция и да скачат по-високо и по-далече от шампионите по скокове.
Втора тъмна вълна започна да се свива. Стените не я задържаха; вълната мина през тях също така леко, както се промъкна и през отворите. Изглеждаше, че още миг — и останалите защитници (или по-точно — защитнички) ще ги постигне същата участ като бягащите далеч от Марсово поле младежи.
Но в този момент едно от момичетата, стоящо в самия център на малката група, вдигна ръце към безлунното небе и извика нещо неясно, а синкавата мараня трепна като жива и потуши насрещната вълна, бърза и зашеметяваща.
Краката на Шведа се подкосиха; Арик успя да се задържи прав, но едва не припадна от болка.
Ответният удар отвори внушителни пробиви в плътния пръстен на Тъмните; впрочем, повечето паднали се надигнаха и се върнаха в строя. Но имаше и такива, които не станаха.
Арик непрекъснато гледаше към Тамара — именно тя стоеше в центъра на крепостта, вдигнала ръце нагоре. Именно между нейните длани пулсираше светещо кълбо от сила, изтичащо, както изглеждаше, направо от небето. Именно до нейните крака се виеше призрачният пламък на вечния огън — спомен за онези, които са умирали нявга по тези места в жестока по човешки схватка.
Силата на доброволно умрелите заради живота на другите е страшна сила.
Кълбото в ръцете на Тамара ставаше все по-ярко. А езиците на призрачния пламък — все по-високи и неистови.
Пръстенът на Тъмните наруши равномерното си придвижване, поколеба се и се разпадна. Всеки отново стана самият себе си.
Шведа объркано търсеше Лайк с поглед. Лайк гледаше въпросително към Завулон, Завулон се беше втренчил в пламъка, който вече се издигаше по-високо от стените.
А Тамара, леко раздалечавайки ръце, от което кълбото енергия се увеличи почти четири пъти, отправи към небето поредното заклинание. Кълбото се взриви като свръхнова, пораждайки поредната вълна.
Но висшите Тъмни също не бяха безсилни. С известно стъписване Арик и Шведа видяха как на места сумракът сякаш се обръщаше наопаки, като тук-там сякаш из нищото възникваха сферични проломи за нанякъде, изглежда — към по-ниските слоеве на сумрака, и през тези проломи изтичат спирални фуниевидни вихри, които, едва промъкнали се, се разгъват в гигантски ветрила, а тези ветрила разсейват убийствената синкава вълна на защитничките, принуждавайки я да спадне и помръкне безсилно.