— Почакай, почакай, — намеси се Ираклий, който отново замига бързо. — Искаш да кажеш, че белият фон е…
— Да! Точно така! — разпалено потвърди Лайк. — Хлапетата не помнят старите времена, те са се родили в белия фон на градовете и просто не го забелязват!
— Ето какво ми липсваше в Питер — измърмори Ираклий, оглеждайки се. — А преди имаше фон, помня много добре!
— Ъ-ъ-ъ!!! — жално изви Шведа. — Не разбирам! Ъ-ъ-ъ!
— Обясни им — помоли Лайк и запуши.
Ираклий често произнасяше всяка своя реч като тост. Ето и сега той се изпъчи, преди да отвори уста.
— Каква е разликата между града и селото? — попита той с неволна интонация на лектор-агитатор от времето на московската Олимпиада. — В размера? Вярно! В това, че градът и селото се населяват от различни хора? Също е вярно! Но това са разлики от гледна точка на обикновените хора. А каква е разликата от гледна точка на Различните? Не знаете ли? Ще ви кажа! Точно в него, в белия фон, е разликата! Точно както потенциалните Различни преди инициация излъчват чиста и неопетнена аура, така и всеки уважаващ себе си град, след като нарасне до определен размер, се сдобива с бял фон. Както вече може да се предположи — специфична за града аура.
— Красиво го каза, въх! — одобри Лайк. — И за уважаващия себе си град също правилно вметна. А ако трябва да сме кратки, то някога човешките поселения нямаха никакъв фон. Но когато европейските градове нараснаха до около милион жители, най-големите от тях наистина престанаха да бъдат неутрални в емоционално-енергетичен план. Всъщност, до този момент природата на белия фон се смята за загадка. Но ми се струва, че точно ние се натъкнахме на решението.
Шведа дори не се опитваше да скрие изгарящото го любопитство. Именно за това вечно любопитство, за тази непресекваща тяга към непознатото Лайк ценеше всъщност доста слабия и обикновен провинциален маг, прекрасно осъзнавайки, че слабостта на Шведа произтича най-вече от леност. Реалните способности на николаевеца се простираха далеч над тривиалното второ ниво. Трябваше просто да се развият и упражняват.
— Питер е сменил фона си? — разпитваше Шведа. — От бял на какъв?
— На черен — късо уточни Лайк. — На червено-черен.
— Но как? Какво е причинило това?
— Именно с това, скъпи мои съратници, ще се заемем възможно най-скоро — съобщи Лайк. — С проблема за трансформацията на белия фон.
— Излиза — замислено измърмори Шведа, — че Различни има не само сред хората, но и сред градовете?
В продължение на пет секунди беше много тихо — отвън се дочуваше само пресекващото дрънчене на трамвай, а плътните завеси спираха шума от оживения проспект.
— Мрак! — изпъшка Лайк. — Каква точна и безукорна формулировка на това, което все още обмислях! Именно — Различен. Точно както Различните използват хората за собствените си цели, така и града-Различен използва хората-Различни за своите! Той създава Черните! Той променя силата им! Той управлява нас, обикновените Различни! Мрак! Мрак, мрак и мрак!
— Говориш така, сякаш градът е живо същество! — усъмни се Шведа, леко изплашен от собствената си досетливост.
— Какво общо има живо ли е, или не… Човек или Различен — ако погледнеш внимателно, това е сума от информация върху някакъв субстрат. Нима и с града не е така? Никога ли не сте усещали волята на градовете, тяхното настроение, тяхната душа? Мамка му, едва сега всичко си идва по местата!
— Излиза, — обади се мрачно мълчащия до момента Арик, — че Тамара е отслабнала, защото се е отдалечила от Питер? Лишила се е от неговото влияние?
— Твърде е възможно. — Лайк се заозърта в търсене на пепелник и поради липса на такъв изтръска цигарата си директно в мивката. — Твърде. Или поне другите обяснения ми се струват далеч по-неправдоподобни. Събуди я, Арик. Отиваме на Владимирската планина.
След студената питерска влажност киевското слънце изглеждаше ослепително ярко. Да се озоват се отново в ласкавото лято беше приятно до умопомрачение, до тъпа болка чак до крайчеца на пръстите. Далеч долу се плискаше Днепър, бавно влачейки водите си към още по-горещия юг; доскоро крещящите в хиляди гласа врабци се умириха и утихнаха; само листата, неистово зеленеещи, тихо се поклащаха в такт с ветреца. Струваше им се, че вятърът — това е диханието на Града.
В светлината на последните събития беше трудно да се мисли за него по друг начин, освен като за същество, което има собствено съзнание и воля. Едва ли беше живо в традиционния смисъл, но със сигурност беше одушевено.
Те седяха на склона, под беседката, вслушвайки се в себе си и в Града. Лайк, Шведа, Арик и още сънената Тамара.