Простичкото заклинание за освобождаване на паметта докосна Озхар, после Тамара, и те неочаквано пропаднаха от лятната нощ в лятното утро преди пет години. Също толкова топло, но — за разлика от нощта — нетърпимо ярко.
— Това — каза Арик, сочейки към зданието — е Воронцовския дворец. — Да се откаже от присъщите на екскурзоводите жестове се оказа непосилна задача дори за Арик.
— Воронцовският? — учуди се Тамара. — Винаги съм мислила, че Воронцовският дворец е в Крим.
— Правилно — снизходително поясни Арик. — Летният Воронцовски дворец е в Алипка. А това е зимният. Воронцов е бил губернатор на Новорусия, затова дворецът е губернаторски. Между другото, в Одеса има упорити слухове, че Воронцов е имал подземен проход от двореца към пристанището; тогава морето е било по-близо. И че оттам тайно са пренасяли оръжие за гръцките въстаници — за да не ядосват Англия и Турция, както в случая с шаха.
— Подземен проход? — изуми се Тамара. — Колко интересно! Като граф Монте Кристо!
— За съжаление, това са само слухове. Няма никакъв проход… Някога се заинтересувахме от този въпрос. Но все пак поддържаме версията с прохода, дори написах статия за едно местно вестниче. Лъгах като разпран, естествено.
— Кои сте тези „ние“? — уточни Тамара.
— Ами… Такива като мен и теб. Не съвсем хора. Или по-точно, повече от хора.
Тамара незабавно се навъси. На Арик му се стори, че с нейните необичайни способности са свързани някакви много неприятни спомени. При дивите Различни това се случва много често — нали до тях няма по-опитен, способен да ги вразуми, упъти, да ги удържи от неправилни постъпки. Арик беше съгласен с мнението, че потенциалните Различни са по-безпомощни и от бебета и по-нататъшната им съдба зависи от това, дали до тях ще има някой опитен и доброжелателен.
— Добре, да продължаваме — каза той на глас, опитвайки се да звучи бодро и безгрижно. — По булеварда. Към паметника на Дук дьо Ришельо и Потьомкинската стълбица.
— А вярно ли е това, което разказват? Че ако застанеш на люка и погледнеш паметника…
— Хората винаги ги избива на неприлични фантазии — въздъхвайки, изкоментира Арик. — По принцип, от люка наистина се открива забавен ракурс. И свитъкът в ръцете на Дука наистина е разположен… нееднозначно. Но у мен това не предизвиква никакви глупави асоциации. Хайде да не говорим повече за това, става ли?
— Става… — не възрази Тамара.
Те вървяха по булеварда сред разхождащите се майки и техните разноцветни отрочета, сред почиващите, мързеливи и флегматични, сред аборигените, най-често делови и целеустремени. При паметника, както винаги, имаше огромна тълпа: търговци, фотографи, зяпачи, джебчии, влюбени.
— Навярно — тихо, сякаш размишлявайки, предположи Арик, — Одеса започва оттук. Искаш ли да чуеш истинския й глас?
— Искам, разбира се! — кимна Тамара.
— Тогава застани с лице към морето, затвори очи и се вслушай. В себе си и в града. А аз ще ти помогна.
Тамара послушно се обърна към морето и затвори очи. И, очевидно неволно, се полупотопи в сумрака.
— Стоп! — вклини се в спомените мрачният глас на Завулон. Външният му вид приличаше на гласа му. — Всъщност, ето го и отговора.
— М-да. — Лайк изкриви лице в унила гримаса. — Правдоподобно, не можеш да отречеш.
Озхар разтърси глава, прогонвайки остатъка от заклинанието и старателно почисти аурата си. Пътьом той погледна към Одеса — аурата на града наистина бе започнала да се променя, точно като питерската. Но в нея почти липсваха черни тонове. Преобладаваха сините, като шлейф от дребни пръски, надигнали се от морето и обкръжили брега.
— И какво се получава? — Лайк престана да гримасничи и се зае да развива мисълта си. — Че и в Одеса ще трябва да чакаме изненади със сектантите?
— А в Одеса има ли сектанти? — поинтересува се Юрий, поглеждайки накриво към Лайк.
— Има. Навсякъде ги има. Но тукашните май са мирни. Нали, Ар… ъ-ъ-ъ… Озхар?
— По време на моето ръководство всичките шест регистрирани в Одеса Тъмни секти нито веднъж не са нарушавали разпоредбите на Договора — с малко по-официален тон, отколкото изискваше нощната беседа на хидрофойла, уведоми Озхар. — Нерегистрираните понякога правеха бели, това да. Но — за дреболии…
— Ясно — въздъхна Юрий.
— А ти погледни аурата — лениво предложи Завулон. — Одеса не е Питер. За разлика от Северната Палмира Южната не допуска в себе си черно. В Питер такава аура ни висеше над главите — майко мила! През цялото време ми се искаше да насапунисам едно въже и да се обеся на куката за полилея.