Можели са да пътуват. Само ако… само ако.
Но той бил голям ценител на това „само ако“, така че те всъщност пътували. Пътували в минало условно време.
Тя се канела да се омъжи повторно. Н. Н. Всеволожский, хусарски офицер, зън-зън. Когато му поискала мнението за избраника си, той отказал да се включи в играта. „Твърде късно е да питате за мнението ми. Le vin e tiré — il faut le boire.3“ Дали го е питала — като сродна артистична душа — за това как гледа на предстоящата й конвенционална женитба с мъж, с когото нямали нищо общо помежду си? Или е целяла нещо повече? Дали не е предлагала собствено „само ако“, молейки го да й разреши да зареже годеника си?
Но Дедушка, който никога не се е женил, си прави оглушки — никакво разрешение, никакви аплодисменти. Le vin est tiré — il faut le boire. Имал ли е навик да превключва на чуждоезични фрази във важни емоционални моменти? Дали френският и италианският предлагат по-завоалирани евфемизми, които му помагат да избягва отговорите?
Разбира се, ако беше окуражил развалянето на втората сватба в последния момент, щеше да допусне твърде много реалност, да въведе сегашното действително време. Той обаче му препречва пътя: изпий виното. Веднъж дал тези инструкции, пак отваря врати за фантазията. В следващото си писмо, двайсет дни по-късно, й пише: „Що се отнася до мен, мечтая си колко хубаво би било да попътуваме — само двамата — поне един месец, и то така, че никой да не знае кои сме и къде сме.“
Това е обичайна мечта за бягство. Сами заедно, анонимни, разполагащи с много време. А също и меден месец, разбира се. И къде ще го прекара изисканата артистична класа, ако не в Италия? „Само си представи следната картина — дразни я той. — Венеция (да речем, през октомври, най-хубавия месец в Италия) или Рим. Двама чужденци, облечени като туристи — той висок, тромав, белокос и дългокрак, излъчващ доволство; тя стройна дама с невероятни тъмни очи и черна коса. Да предположим, че и тя излъчва доволство. Обикалят града, возят се на гондола. Посещават галерии, църкви и тъй нататък, вечерят заедно, седят един до друг в театъра… и после? Тук моето въображение спира почтително. Дали за да скрие нещо, или защото няма нищо за криене?“
Почтително ли е спряло въображението му? Нашето не спира. Погледнати от следващия век, нещата са съвършено ясни. Грохнал от старост господин в грохнал от старост град с млада актриса на сурогатен меден месец. След интимна вечеря гондолиерите ги откарват в хотела под тихото припляскване на греблата, саундтракът е оперета и ние държим да разберем какво е станало по-нататък. Не говорим за действителност, тъй че немощта на старата, омекнала от алкохола плът няма да е предмет на обсъждане; ние вървим по съвсем безопасните пътеки на условното време, преметнали спален чувал на рамо. И тъй… само ако… само ако… тогава щеше да я изчукаш, нали? Не отричай.
Да си фантазираш меден месец във Венеция с жена между двама съпрузи крие своите опасности. Разбира се, отново си я отхвърлил, така че има нищожен риск, разпалвайки въображението й, една сутрин да я намериш пред вратата си, както е кацнала свенливо на пътническия си сандък и си вее със своя паспорт. Не: по-вероятната опасност е мъката. Самоограничението означава да избягваш любовта, а оттам и мъката, но дори по този обиколен път има капани. Не може да не те заболи например при сравнението между венецианското капричио на почтителното ти въображение и надвисналата реалност на истинския меден месец, през който непочтително ще я чука един хусарски офицер, Н. Н. Всеволожский, който нехае за Академията, както и за ненадеждността на плътта.
Има ли лек за мъката? Времето, отговарят древните философи. Вие имате съмнения. Достатъчно сте помъдрели, за да знаете, че времето невинаги лекува мъката. Трябва да се осъвремени този шаблонен образ на любовния огън с изпепеляващите пламъци, които постепенно угасват и се превръщат в тъжни сажди. Опитайте със свистяща газова горелка, която освен че обгаря, върши и нещо по-страшно: пръска светлина, мъртвешка, заслепяваща и безпощадна, каквато би попаднала върху един старец на провинциален перон при потеглянето на влака, един болник, който гледа как жълтият прозорец и помахващата ръка изчезват от живота му, прави няколко крачки след влака, завиващ към невидимостта, вторачва се в червения фенер на вагона на спирача и не сваля поглед от него, докато не се смали до рубинена планета на нощното небе, после се обръща и открива, че още е под лампата на перона, сам, принуден да изчака утрото в хотел с мухлясали стени, внушавайки си, че е победил, но съзнавайки добре, че е загубил, запълващ безсънните часове с повтаряне на удобното „само ако“, а на сутринта се връща на гарата и пак стои сам под по-жалостива светлина, но му предстои по-жестоко пътуване по обратните трийсет мили, които е изминал с нея през нощта. Върху пътуването от Мценск до Орел, което ще остане паметно за него, винаги ще тегне сянката на недокументираното завръщане от Орел в Мценск.