— Преди двайсет-трийсет години — казах аз, — като отидеш на опера във Виена, дори едва чуто да се закашляш, веднага те приближава лакей с ливрея и напудрена перука и ти подава драже против кашлица.
— Това трябва още повече да е разсейвало хората.
— Но пък са спирали да кашлят.
— Както и да е, не разбирам защо още ходиш по концерти.
— Грижа се за здравето си, докторе.
— Май има обратния ефект.
— Никой не може да ме спре да посещавам концерти — казах аз. — Никой.
— Не говорим за това — отвърна той, отклонявайки поглед.
— Аз ли започнах?
— Добре де.
Андрю смята, че трябва да си стоя вкъщи при уредбата, колекцията ми от дискове и толерантните ни съседи, които много рядко чуваме да прочистват гърла от другата страна на общата ни стена. Защо си правиш труда да ходиш на концерти, пита той, след като само се вбесяваш? Правя си труда, казвам му аз, защото, като си платиш и се разкараш до залата, слушаш по-внимателно. Не оставам с такова впечатление от разказите ти, отвръща той: май през повечето време се разсейваш. Е, ако нямаше кой да ме разсейва, щях да слушам по-внимателно. И какво щеше да слушаш по-внимателно? Питам те чисто теоретически (виждате колко провокиращ може да е Андрю). Помислих малко и отговорих: гръмките и тихите пасажи. Гръмките, защото и най-модерната уредба не може да се сравни със сто и повече музиканти на живо в целия им устрем, който разтреперва въздуха наоколо. А тихите пасажи, колкото и да е парадоксално, защото не е вярно, че едно хайфи, каквото и да е то, може да ги репродуцира. Например тези първи тонове на ларгетото, които прелитат двайсет, трийсет, петдесет метра разстояние; макар че „прелитат“ не е точната дума, защото прелитането означава музиката да се забави известно време, но когато тя пътува към теб, изчезва всякакво усещане за време, както и за пространство, и място.
— Как беше Шостакович? Успя ли да заглуши копелетата?
— Хм, интересен въпрос — казах аз. — Знаеш как започва с тия мощни градации. Тогава осъзнах онова, което ти казвам за гръмките пасажи. Всички свиреха адски силно — духовите инструменти, тимпаните, големият лош барабан, но знаеш ли кое се извисяваше над тях? Ксилофонът. Тази жена на него, как само удряше с чукчето и излизаха едни чисти звуци, като на звънче. Та значи, ако я чуеш на запис, ще си помислиш, че това е дело на модерната техника — спотлайтинг ли, как там го наричат. В залата обаче разбираш, че всичко си е точно както Шостакович го е замислил.
— Значи добре си прекарал, а?
— Това обаче ме накара да осъзная, че най-важна е височината на тона. Пиколата се извисява по същия начин. Не зависи само от силата на кашлянето и кихането, но и с каква музикална тъкан се състезават. Което означава, че дори на най-силните части не можеш да се отпуснеш.
— Трябват ти дражета против кашлица и една напудрена перука — каза Андрю. — В противен случай, знаеш ли, мисля, че ще се превърнеш в злобен ръмжащ откачалник.
— Кой да ми го каже! — отвърнах аз.
Той разбра какво имам предвид. Нека да ви обясня за Андрю. Живеем заедно вече двайсет години, ако не и повече. Когато се запознахме, и двамата наближавахме четирийсет. Той работи в мебелната експозиция на музея „Виктория и Албърт“. Всеки ден отива дотам с колело, и в дъжд, и в пек. По пътя прави две неща: слуша на уокмена си книги на касети и събира съчки за камината. Знам, че звучи неправдоподобно, но в повечето дни успява да напълни кошницата си, която ни стига за цяла вечер. Та значи върти педалите от едно цивилизовано място до друго и докато слуша касета 325 от „Даниъл Деронда“5, постоянно е нащрек за съкращения в текста и за откъртени клони.
Но това не е всичко. Макар Андрю да знае много преки пътеки, където има в изобилие дърва за огрев, той прекарва ужасно дълго време в най-натоварения трафик. А нали ги знаете шофьорите на коли: внимават само за другите коли. Е, и за автобусите и камионите, разбира се; понякога за мотоциклетистите; за велосипедистите — никога. Това влудява Андрю. Седят си на задниците, бълват пушеци, сами в цяла кола, и създават задръстване от нехаещи за екологията егоисти, които постоянно се опитват да свърнат в трите свободни педи отстрани, без да ги е грижа, че минават велосипедисти. Андрю им крещи. Андрю, моят възпитан приятел, съквартирант и бивш любовник, Андрю, който е прекарал половин ден с реставратора над някоя изящно инкрустирана мебел, Андрю, в чиито уши звучат викториански изречения от разцвета на епохата, набива спирачка и кресва:
5
Последният, твърде обемист роман на Джордж Елиът, публикуван през 1876 г., в който главната героиня Гуендолин Харлет се омъжва по сметка, за да спаси семейството си от разорение. — Б.пр.