При следващата им среща Дьолакур изрази учудването си от появата й на гроба. Доколкото знаеше, Лагранж никога не се бе възползвал от правото си да посещава градската баня.
— Той ми беше баща — отвърна тя.
„За бащинството и синовенството“. Указ от 23 март 1803 година, обнародван на 2 април. Глава Първа, Втора и Трета.
— Как така? — успя единствено да изрече той.
— Как така? — повтори тя.
— Да, как?
— Сигурна съм, че по обичайния начин — отговори момичето.
— Аха.
— Посещаваше майка ми, както…
— Както аз теб.
— Да. Беше много привързан към мен. Искаше да ме признае, да ме направи…
— Свое законно дете?
— Да. Но мама не даваше дума да се издума. Много спориха за това. Тя се боеше, че ще се опита да ме открадне. Пазеше ме от него. Понякога той ни проследяваше тайно. На смъртното си легло мама ме накара да й обещая никога да не го приемам у дома и да не контактувам с него. Зарекох се. Мислех, че няма да наруша обещанието, ако отида на погребението му.
Жан-Етиен Дьолакур седеше на тясното легло на момичето. Нещо му убягваше. Светът му се струваше по-безсмислен, отколкото трябваше да е. В случай че оцелееше при раждането, детето щеше да бъде внуче на Лагранж. Това, което предпочете да не ми казва и което майката на Жан е криела от него, което аз на свой ред не съм казал на Жан. Правим закони, но пчелите се роят въпреки тях, зайците търсят други зайчарници, гълъбите отлитат в други гълъбарници.
— Когато бях комарджия — рече най-сетне той, — хората ме укоряваха. Осъждаха хазарта като порок. Аз не мислех така. За мен той означаваше логическо изследване на човешкото поведение. Когато се отдадох на чревоугодничество, ме обявиха за ненаситник. Не бях съгласен. За мен това бе разумен подход към житейските удоволствия.
Погледна я. Тя май не проумяваше какво й говори. Е, вината беше негова.
— Жан — рече той и хвана ръката й, — не бива да се страхуваш за детето си. Недей да изпитваш опасенията на майка си. Не е необходимо.
— Добре, господине.
На вечеря той слушаше бръщолевенията на порасналия си син, но се отказа да противоречи на глупостите, които изричаше. Дъвчеше парченце дървесна кора, ала без апетит. По-късно млякото в чашата имаше вкус на престояло в меден гюм, задушената маруля вонеше на тор, ренетата беше жилава като конските косми във възглавницата му. Когато го намериха на сутринта, ленената му нощна шапчица бе смачкана във вкочанената ръка, макар че никой не можеше да каже дали е възнамерявал да си я сложи, или по някаква причина е решил да я свали от главата си.
Да владееш френски
Пилчър Хаус
18 февруари 1986 г.
Драги д-р Барнс, (Навъртяла съм доста години, подкарах осемдесет и една.)
Аз чета сериозни ТРУДОВЕ, но ако искаш нещо по-леко за вечерите, каква прочитна литература ще намериш в един старчески дом? (Ще Ви стане ясно, че отскоро съм във „Взел-дал“, така съм го кръстила.) „Литература“ колкото щеш, дарена от Червения кръст. Но за какво се разправя в нея? Може ли така! Къдрокосият доктор „с посребрени слепоочия“, сигурно неразбран от своята жена, а още по-добре вдовец, по време на операция поискал от влюбената в него сестричка да източи една банка. Дори на възрастта, когато можех да се поддам на такива измишльотини, предпочитах Дарвиновия „Растителен слой на Земята и дъждовни червеи“.
При това положение си помислих: защо не ида в обществената библиотека да хвърля един поглед на четивата, започващи с А? (Веднъж едно момиченце ме попита: На опашатите лъжи краката им дълги ли са?) Прехвърлих томчетата на А и си дадох сметка, че ми е дошло до гуша от Фабриката за лъжи, от забавните описания на кръчми и надничане в женските пазви, така че минах нататък. Виждате ли накъде бия? Следващият рафт започва с Барнс: „Папагалът на Флобер“. А, това трябва да е за Лулу. Гордея се, че знам наизуст „Чисто сърце“. Но тук съм си донесла малко книги, защото стаята ми е trop petite.
Ще се зарадвате, като разберете, че владея и двата езика, затова книгата Ви ми достави голямо удоволствие. Миналата седмица чух един учител да обяснява на някакъв турист: „A gauche puis à droite.“6 Напълни ми душата с изкусното произношение на GAUCHE и продължавам да си го повтарям във ваната. Топи се в устата като френска франзела с масло. Ще повярвате ли, че на баща ми, който сега щеше да е на 130, са му преподавали френския (както и латинския) с наше произношение: „фрейнзийла“? Няма да повярвате, то и аз се чудя. Но има напредък — днешните ученици често докарват хубаво гърлено Р.