— А истината е — каза той, приближавайки заговорнически глава към мен, — че жените ще са дяволски щастливи да си живеят както досега, глезени, обичани и ценени като добри съпруги и любещи майки, гръбнакът на тази велика страна. Името на играта обаче е рейтинг и ние ще направим това, което е нужно за Ей Би Ен, което пък ни връща отново към теб, М.З.
И той се усмихна широко, но това въобще не се отрази на очите му.
— Как ти се струва да бъдеш първата жена репортер в криминалната хроника? Защото ти май че притежаваш всички качества, за които говорихме преди малко.
И като че по сценарий, хлъцна.
В крайна сметка всичко се свежда до писането на машина и бюста. Писането на машина ви вкарва в телевизията, а бюстът — в студиото. И докато Грейсън продължаваше с обсъждането на майките и тези, които печелят хляба, на рейтинга и феминизма, аз си го представях затиснат под колелата на голям камион, със студени безжизнени очи, защото ако не го правех, трябваше да се изправя лице в лице с жестоката истина, която ненадейно се беше наместила между нас с Грейсън в „приличния ресторант с добър готвач“: сексът.
— Какво ще кажеш да се отбием за малко в новия служебен апартамент на Ей Би Ен, госпожице Маги със Зелените очи? — каза той, а ръката му вече беше на задника ми, докато ме насочваше към изхода на ресторанта.
— С удоволствие — излъгах аз.
Докато пресичахме Девето Авеню, аз с безумен поглед се оглеждах за някой излязъл от контрол камион, но къде ти такъв късмет.
Служебният апартамент на Ей Би Ен изглеждаше по-скоро като моден ловен клуб някъде в Северна Англия, отколкото като място за срещи на телевизионните шефове. Всекидневната беше постлана с тъмнозелен килим, върху който грижливо бяха разположени солидни английски антики; всяка от тях имаше порядъчно овехтял вид — предавана от поколение на поколение, от една безцветна всекидневна в друга. Картините по зелените стени изобразяваха различни ловни сцени — на ездачи с коне, прескачащи добре подрязани живи плетове, или на хрътки, опънали до краен предел каишките си в преследване на безпомощни зайчета. В средата на стаята в пълна дисхармония с всичко останало стоеше пластмасов бар в черно и златно, а зад него се намираше Грейсън Даниъл, който се чувстваше като у дома си и приготвяше някакъв розов коктейл в две чаши със зелени вишни в тях. Най-после, доволен, че е сипал по малко от всяка бутилка на бара, той вдигна чашата си и заломоти:
— За една по-добра Америка без розовите3.
След това отново я вдигна, но вече беше седнал до мен с лице, завряно в ухото ми.
— За новия ми репортер в криминалната хроника. Хайде да се чукаме.
Щом се озовахме в спалнята, Грейсън побърза да се съблече, върху червено-бяло-сините чаршафи и се опитвах да не позволя на чувството за вина да застане между мен и възможността да стана първата криминална репортерка във вътрешните новини на Ей Би Ен. Не остана обаче много време за угризения, защото Грейсън внезапно се понесе към мен, стиснал под мишницата гащетата си.
— Тъч-даун — извика той и се хвърли в леглото.
Лежеше върху мен, стискаше грубо гърдите ми, като драскаше лявото ми зърно с пръстена с монограм.
— Пипни колко ми е твърд — стори ми се, че каза той.
Послушно протегнах ръка надолу между бедрата му, но не напипах нищо.
Помислих, че не съм го разбрала, но в този момент той повтори:
— Пипни колко ми е твърд.
Реших, че не съм улучила целта. Протегнах ръка малко вдясно, след това малко вляво, но все още не срещах нищо, което поне смътно да напомня нещо твърдо.
Не му казах, че страшно се заблуждава.
— „Грешиш, Грейсън — не казах аз. — Въобще не е твърд; дори е толкова мек и хлъзгав, че едва го държа.“
Но той вече се беше впил в устата ми — неговата версия на целуването с език, която отдавах на факта, че е страшно пиян, както и отпуснатостта на органа му.
— Вземи го — изломоти той. — Всичко е в твои ръце…
Грейсън така и не довърши изречението си, нито пък ми даде възможност да го взема, защото загуби съзнание. По челото и горната устна ме изби пот, когато осъзнах, че въобще не е имало проникване в мен. Отборният играч Маги Зомерс технически все още беше моногамна — всъщност не беше предала съпруга си. Единствената мисъл, която ме притесняваше, докато събирах дрехите си, беше дали Грейсън щеше да си даде сметка, че не сме го направили. Докато се обличах припряно и бързах да хвана такси, у мен се зароди надеждата, че той няма да си спомни какво всъщност е станало. В таксито обмислих вероятността Грейсън да си спомни, че сме правили нещо, което обаче не е било на световно ниво поради алкохолната му вцепененост. А когато влязох в апартамента, си дадох сметка, че единственото, за което не се бях притеснявала, бе дали Ерик Орнщайн ще се учуди къде съм ходила до два и половина през нощта.