— Всъщност, госпожо Пиърс — казах отстъпчиво аз, — обаждам се от уличен телефон, трябва да снимаме една сърцераздирателна история и аз само исках да кажа на Ерик, че вероятно ще закъснея — може би до единайсет часа.
Естествено не добавих, че сигурно ще си бъда у дома, когато затворят складовете за стоки с намалени цени „Сиймън“ и Дени Флейърти се върне в двуфамилната къща в Маспет, Куинс?
Алеята към червената тухлена къща имаше от двете си страни прави редове изкуствени лалета. Когато последвах Брайън към вратата, ми се стори, че видях едно от дантелените пердета на партера да се дръпва и някаква белокоса глава да наднича зад него.
— Майка ти вкъщи ли е? — попитах аз.
— Да, мама винаги си е вкъщи, освен когато отива на църква или играе бинго в понеделник вечер.
Разбира се, колко съм недосетлива. Също като майка ми. Само че не беше съвсем същото, защото майка ми щеше много да се изненада, ако разбере, че по-малката й дъщеря се готви да влезе в една от ония смешни къщи, край които тя минава само на път за летището. Всъщност мама щеше да бъде дори още по-изненадана, ако научеше, че собственикът на една от тези къщи на свой ред се готви да влезе в дъщеря й. Изненадана може би не е най-точната дума; потресена или поразена би било по-подходящо.
Брайън отключи вратата и учтиво ме пропусна пред себе си. Влязох първа, хванах се за дъбовите перила и заизкачвах тринайсетте стъпала, покрити с пътека на кафяви и черни квадрати, като през цялото време чувствах ръката на Брайън върху това, което вече беше определено като „страхотния задник на Маги“. Само ме този път вместо да предлагам на Брайън да обърне повече внимание на левия ми профил, аз се изкачвах бързо, полюшвайки изкусително бедра, докато достигнах и последното стъпало и влязох във всекидневната.
Едната стена беше заета от огромен аквариум със сини и зелени светлинки и миниатюрна статуйка на Нептун, легнал върху осеяното с червени и сини камъчета дъно. Екзотични рибки с различни размери мързеливо плуваха в осеяната с мехурчета вода. На другата стена имаше голям диван с дамаска от кафяво кадифе, а до него стоеше гравирана испанска настолна лампа. Всекидневната беше отделена от трапезарията с огромен телевизор, свързан със стереосистема, по която святкаха различни светлини в такт с музиката. По зелените стени бяха окачени афиши, които издаваха обществените, културните и политическите възгледи на братята Флейърти. На един от тях се виждаше полицай, застанал до мотора си — на заден план се развяваше голямо американско знаме, — който сочеше с показалеца си към следния надпис: „NYPD4 има нужда от вас“. До него висеше друг плакат с дългокос и като че ли пиян човек, подпрял се на купчина празни консервни кутии край порутено жилище. „Наркотиците са за смотаняците“ — гласеше надписът. Из цялата стая бяха окачени снимки в цял ръст на момичета от „Плейбой“; всяко от тях представяше някой месец от годината. При първото си посещение в дома на Брайън Флейърти така и не успях да видя останалите стаи, с изключение на банята, защото преди даже да успея учтиво да откажа бирата, която ми предложи Брайън, той вече беше започнал нежно да ме съблича.
Той не само целуваше, той дъвчеше, гризеше, хапеше, поглъщаше и гълташе, докато цялото ми внимание се съсредоточи само върху устните ми. Сякаш това беше единствената част от тялото ми. Аз бях цялата само една уста, докато Брайън не се насочи към гърдите ми. Той не докосваше просто така, той галеше, смучеше, милваше, масажираше и лижеше, докато цялото ми внимание се фокусира върху гърдите ми. Тялото ми нямаше друга част. Аз бях само гърди до момента, в който Брайън реши да плъзне вътре в мен своята „твърда като скала“ част, която бях открила, докато танцувахме в „Щастливата четирилистна детелина“. Брайън си служеше страхотно с устата за всичко друго освен за приказки. И едва когато показах изненада, че вече е влязъл в мен, прошепвайки приглушено:
— Брайън, ти дори не посегна, за да го пъхнеш; той просто си влезе сам… — той изрече първото и последно изречение за всичките три часа, които прекарах с него върху зеления плюшен килим във всекидневната му:
— Тези, които трябва да го пъхат с ръка, нямат работа там.
Сетих се за Ерик Орнщайн и мълчаливо се съгласих с него.
Всичко това продължи дълго и се повтаряше отново и отново, а аз все още лежах под стегнатото мускулесто тяло на Брайън Флейърти, мъжът, с когото се бях запознала едва преди няколко часа, докато някъде в подсъзнанието си усетих неопределена болка в областта на опашната кост и брадичката. Обаче всеки път когато се готвех да помоля Брайън да види каква е причината за това неприятно усещане, тялото ми започваше да трепери в отговор на неговото и ме караше да мисля за нещо съвсем друго, нещо, което беше влязло дълбоко в мен.