— Тази сутрин по чаршафа ти имаше кръв — заяви тя, без да губи време в предисловия.
Първата ми мисъл беше, че ме обвиняваха в убийство.
— Защо точно аз, а не Кара? — едва успях да изпелтеча. — Двете излязохме по едно и също време тази сутрин.
— Защото — отвърна Вера и пъхна в треперещите ми ръце някакъв добре увит в бяла хартия пакет — си изцапала с кръв целия чаршаф.
— Откъде знаеш, че съм аз? — изплаках аз. — Защо винаги за всичко все аз съм виновна?
По бузите ми рукнаха сълзи, а Вера прехапа горната си устна и по безупречно гримираното й лице се появи раздразнение.
— Днес е започнала първата ти менструация и това ще ти се случва всеки месец през следващите четиридесет години.
Осъдена до живот. Дамгосана. Обвинена. Така доста безцеремонно беше обяснено превръщането ми в жена на хокейното игрище в училище. Какво по-точно се беше случило с тялото ми в деня, в който мис Хадли ни даде да направим анализ на „Червеното писмо“? Гледах как Вера се отдалечаваше с полюшване върху високите токове на скъпите си обувки — видях я как пресича хокейното игрище, как отминава червената тухлена сграда, в която се провеждаха учебните занимания, после снежнобелите къщички за преподавателите и най-накрая изчезна в жълтото такси, което я чакаше на върха на хълма.
— Не изключвай брояча; трябва само за минута да отскоча до училището на малката си дъщеря, за да й обясня нещо за кръвта по чаршафите й.
Продължавах да стоя неподвижно и здраво стисках увития в бяла хартия пакет, а съученичките ми взеха да се събират край хокейната врата в очакване да ги снимат. Тогава побягнах към женската тоалетна, развих пакета и открих три дамски превръзки плюс ластичен колан на бледорозови цветчета, от който висяха особени метални закопчалки. Пет минути ми бяха достатъчни, за да разбера какво трябва да правя с тях. Едва не извиках от ужас при вида на кръвта, изцапала вътрешната страна на бедрата ми и целите бикини. След като се съвзех от шока, стигнах до тъжния извод, че нещо в живота ми се беше променило по драстичен начин — което обясняваше мрачния ми вид на снимката.
Тогава не знаех какво точно се беше случило, също както сега не можех да разбера какво става в този хубав пролетен ден, в който някакъв ветеран от Виетнам беше хванал три жени и ги държеше като заложници в апартамента си в Южен Бронкс, същия ден, в който разбрах, че Брайън Флейърти съвсем не е моят спасител. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че за последен път правя подобна съдбоносна грешка (Господи, колко щеше да ми липсва здравото мускулесто тяло на Брайън и пулсиращият му вътре в мен твърд като скала орган!) — грешката да вярвам, че щом оная ми работа е запълнена с ирландска сперма, главата ми няма нужда от еврейски мозък. За последен път се поддавах на заблудата, че щом един човек не е обременен от дългата история на еврейската невроза, датираща отпреди горящия храст5 (символизмът съвсем не ми беше чужд!), то той няма да има дълбоко вкоренени в него предразсъдъци, датиращи отпреди откриването на картофите.
Не че евреин автоматично означаваше блестящ, а католик значеше глупак. Ерик Орнщайн винаги беше твърдял, че цялата тази интелектуална риторика си е просто загуба на време и че всички биха били „дяволски по-щастливи, ако просто спрат да четат всякакви глупости и се оставят да бъдат водени от естествените си инстинкти“. Това ми напомни списъка на Ерик с „подходящите“ за една жена професии: в него фигурираше само майчинството. От своя страна и Брайън казваше, че цялата интелектуална риторика си е чиста загуба на време, наричаше я бомбастична глупост и твърдеше, че всички биха били „дяволски по-щастливи, ако спрат да четат разните му боклуци и просто го направят“. Лесно му беше да го каже. Което все още не значеше, че бих могла да изпитам пълното семейно щастие с един човек, който говореше само за бейзбол, за най-новия вид белезници или за последната си мечта — нова стереоуредба, която може да просвири осем касети една след друга, без да му се налага да става (т.е. да си го вади), за да сменя касетите. Това обаче не значеше, че бях готова да прекарам остатъка от живота си с Ерик Орнщайн, който се любеше като свръхзвуков влак, взимащ с пълна скорост разстоянието между Париж и Женева, без да спира дори на Дижон за малко горчица.
5
Намек за старозаветната притча, според която Господ се явил във вид на горящ храст пред Мойсей, за да му даде десетте Божи заповеди.