Освен това беше необичайно топло за сезона, дори и толкова късно през пролетта, и това превърна купуването на меча на оживения пазар в неприятно и изпотяващо занимание, а всяка секунда му се струваше колкото цял час.
Търговията с коне беше още по-зле, защото по очите и устите на хората и животните кацаха огромни рояци мухи. Нищо чудно, помисли си Самет, че крал Анстър бе заповядал Конският панаир да се провежда на три мили от града още преди векове. Панаирът бе преустановен през годините на Междуцарствието, но бе започнал да се възстановява, откакто Тъчстоун се възкачи на престола. Сега постоянните конюшни, оградени кошари и места за наддаване заемаха цяла квадратна миля, а на пасищата винаги имаше още стада коне, разположени около самия панаир. Разбира се, да намериш коня, който желаеш сред цялото множество отнемаше много време, а за по-добрите коне винаги имаше надпревара. Хора от цялото Кралство, дори и варвари от Севера, идваха да пазаруват тук, особено по това време на годината.
Въпреки тълпите, мухите и конкуренцията, Самет остана доста доволен от своите две покупки. На бедрото му висеше скромен, но услужлив меч, а дръжката от кожа на акула беше груба под пръста му. По петите го следваше малко нервна дореста кобила, обуздана с повод заради склонността си да се поддава на неврозата. Въпреки това тя изглеждаше достатъчно силна, макар да не се отличаваше с нещо особено, а и не беше скъпа. Сам се позабавлява, като известно време я наричаше Тонин, както своята най-неприятна телохранителка, но реши, че това е детско и злобно. Предишният й собственик — не без известна загадъчност — я бе нарекъл Спраут1, и това щеше да свърши работа.
След като се отърва от вонята и оживеността на Конския панаир, Сам се качи на коня и поведе Спраут през нестихващия поток от движение, като си проправяше път сред каруци и амбулантни търговци, напускащи града магарета с празни кошове на гърба, и влизащи в него — с пълни, групи работници, които подменяха каменните павета по пътя, както и всички безлични пътници. Недалеч от града той бе застигнат от един кралски пратеник, възседнал породист кон, за който посетителите на панаира биха наддавали като обезумели, а по-късно срещна и караулен пост, движещ се с такава скорост, каквато би поддържал само човек с ясното съзнание, че на всяко караулно помещение по пътя го очаква нова смяна коне. И в двата случая Сам се привеждаше върху седлото и смъкваше шапката си, за да скрие лицето му, въпреки че знатното му потекло все така си личеше.
С помощта на „Много полезния справочник“ вече бе решил къде ще бъде първата му спирка. Щеше да поеме по Тесния път по провлака, който свързваше Велизар със сушата, защото нямаше откъде другаде да мине. После щеше да се отправи по главния път към Орчър. Беше решил да поеме на запад към Синдъл, а оттам към Ратерлин, откъдето можеше да се качи на кораб чак до Куър. Ала в „Много полезния справочник“ се споменаваше един особено добър хан в Орчър, където сервираха прочутата желирана бира. Сам беше пристрастен към желираната бира и не виждаше причина да не поеме по най-удобния път до Едж.
Не че беше съвсем сигурен кой ще бъде най-удобният път след Орчър. През по-голямата част от маршрута си надолу Големият южен път следваше източното крайбрежие, ала Едж се намираше тъкмо в противоположната посока, на западния бряг. Така че рано или късно щеше да се наложи да поеме на запад. Навярно дори щеше да изостави кралските пътища, както ги наричаха, и да поеме през вътрешността на страната от Орчър, като се надяваше, че ще успее да открие провинциални пътища, които да го отведат в правилната посока. Опасността при тях се криеше в пролетните наводнения. В по-голямата си част, кралските пътища разполагаха с прилични мостове, за разлика от провинциалните, и обичайните им бродове може би щяха да се окажат непроходими.
Във всеки случай, всичко това тепърва предстоеше и нямаше, нужда да се тревожи за него преди да достигне Орчър. Градът се намираше на два дни непрекъсната езда и той можеше да мисли за следващата си стъпка, или за вечерта, която възнамеряваше да прекара в някоя гостилница.
Ала планирането на следващата стъпка от неговото пътуване беше последното нещо, което занимаваше Сам, когато най-сетне стигна до едно село и хан, в който да отдъхне, и за който можеше да се каже, че е достатъчно отдалечен от Велизар, за да спре в нето. Беше яздил едва седем левги, но слънцето вече залязваше и той беше изтощен. Предишната нощ беше спал твърде малко, а задникът и бедрата му му напомняха, че цяла зима почти не се е качвал на кон.