Тъй думала лисицата на петела и все подръпвала по малко броениците и викала:
— Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!
Петелът се уверил вече в разкаянието на лисицата. Свикал кокошките — всички да дойдат, че ще ги водят с лисицата на Божи гроб — да ги нравят хаджиики. Добре, но може ли кокошка да се престраши да тръгне с лисица? Като видяла лисицата, че никоя кокошка не ще да дойде с тях, уплашила се да не би и петелът да се отметне и да избяга, та го повела по-скоро със себе си.
— Блазе ти, брате петльо — викала му тя по пътя, — че милееш за душата си! Остави ги тия грешни кокошки: те ще умрат и ще отидат право в пъкъла! Дяволите ще им оскубят перушината перо по перо. Ти върви с мене, па се не бой.
Вървели, вървели, стигнали до един вир. Във вира имало стадо гъски. Като видял гъсокът лисицата, закрякал по гъските:
— Га-га-га! Бягайте, крийте се: лисица иде!
А лисицата рекла:
— Защо се само мъчиш да крякаш бе, приятелю? Защо плашиш гъските? Не са ли ти казали още, че аз съм се покаяла вече отдавна и не ям месо, а постя, паса тревица и хапвам по две-три зърна жито на ден, колкото да не умра от глад? Ако не вярваш мене, питай брат ми петльо: той толкова време върви с мене. Па и друго ще ти кажа, приятелю: аз отивам на Божи гроб — хаджийка да стана, душицата си да спася от тежки грехове. Толкова кокошки, гъски и зайци съм разкъсала, ох, пустата моя грешна душа! Добре, ама досега аз не съм знаяла, че е голям грях кръв да проливаш и месо да ядеш. Не знам как ме насочи Господ — да отида при духовник, да се изповядам; а духовникът ми запрети, додето съм жива, да ям месо и ми поръча да отида на Божи гроб, та да си спася душата. Па не само това: като му казах, че съм убила и изяла толкова животни, той ме закле — да отведа на Божи гроб още двама-трима другари на моя сметка. Та за там съм тръгнала, брате гъсок. Да ме поживи Господ само да отида там, па после и да умра, няма да жаля. Само едно ми е криво: нямам си другари. Ето — само петльо е тръгнал с мене. Ако искаш, подбери гъските — па да вървим! Разноските аз ще ви тегля и натам, и насам. Не берете грижа, само елате.
— Ооо, много добре си намислила, Лисо — рекъл гъсокът. — Колкото за мене, аз ще дойда. Но за гъските не знам.
— Попитай ги, попитай ги, брате гъсок! — казала лисицата. — Може и те да дойдат.
Но гъските не се излъгали.
— Луд ли си ти — рекли му — с лисица на Божи гроб да вървиш? Къде се е чуло — лисица хаджийка да стане?
— Защо бе, глупави гъски? — почнал да се сърди той, че го смятат за толкова лековерен. — Чудно ли е да се покае човек?
— Я си ела ти при нас! — придумвали го гъските. — Ела си, че ще се каеш после!
— Отивам, отивам — казал гъсокът. — Хайде сбогом, прощавайте, ако сме се скарали или сбили някога! Чакайте ме да се върна хаджия!
А те почнали да крякат подир него:
— Га-га-га! Стой тука бе, луд ли си?
— Хайде, хайде! — викала му лисицата. — Тръгвай с мене, братко, недей се бави! Тръгвай, че ще изпуснем кораба!
— Да ни закриля Бог! — рекъл гъсокът и тръгнал с нея.
Гъските още грачели и крякали, а лисицата — уж не разбирала какво говорят — почнала да ги утешава:
— Недейте плака, мили гъски, недейте жали! Недейте скърби за хаджи гъсока: той ще иде на Божи гроб. Хайде сега, дружина, с Бога напред по-скоро да вървим, па оттам на всички ще донесем броеници и други дарове!
Повела Кума Лиса петела и гъсока. Вървели, вървели, стигнали до едно блато. Ето ти един щъркел — прилетял и кацнал всред блатото — да търси жаби. Лисицата разказала и на него за своето покаяние и за намерението си да отиде на Божи гроб. Оплакала му се, че дири за дружина още един-двама.
— Блазе ти на душата, Кума Лисо! — рекъл й щъркелът, — Голяма добрина ще направиш, като отведеш дружина на Божи гроб. Хаджи Лисо, ако може някак и аз да дойда с тебе, не ще да е лошо. Много ми се е приискало, като се върна, да ми викат по блатата „хаджи щърк“. А? Как мислиш? Вземаш ли ме за другар?
— Ууу, брате щъркеле — рекла Кума Лиса, — как да те не взема, когато ти е паднал от Бога късмет — хаджия да станеш? Хайде, брате щъркеле, тръгвай да вървим! Ти си роден за хаджия: имаш глас като на владика, па си висок като дякон, а като си затракаш кълвуна — сякаш броеници прехвърляш. Грях ми на душата, ако те не взема за другар!
— Да вървим тогава с Бога напред! — казал щъркелът и тръгвал с тях.
Ходили, ходили, докато се стъмнило. Стигнали до едно село и решили да преспят в един трънак, а утре заран да станат на ранина и да потеглят за Божи гроб. Сгушили се там да спят: лисицата се свряла до корена, щъркелът срещу нея, петелът кацнал на трънака и си свил главата в перушината, та изведнъж заспал, а гъсокът се свил малко накрай и задрямал. Само лисицата и щъркелът не спели. Щъркелът се бил добре наял в блатото, но лисицата цял ден не могла от сбиране на дружина да хапне нещо. Тревата не я заситила. Месце й се ядяло, но пред щъркела не смеела да изяде ни петела, ни гъсока. Мислила дълго какво да направи, та да се наяде, и най-сетне му намерила леснината.