— О, кой знае — рекъл Аткинс, човек без каквото и да е значение, просто някакъв си там учител. — Аз не съм толкова сигурен: зависи от това какво имаш предвид под полза.
— Никаква практическа или икономическа полза — настоял Томпкинс. — Предполагам, че от него би могло да се получи някое незначително човече, ако вие учителите си разбирахте от работата. Обаче тъй като не я разбирате, ние получаваме безполезни хора като него. Ако аз управлявах тази страна, бих го поставил заедно със себеподобните му да вършат нещо, за което ги бива — да мият чинии в някоя обществена кухня или нещо такова, и бих се погрижил да я вършат както трябва. Или просто бих ги очукал. Него бих го очукал много отдавна.
— Да го очукаш? Искаш да кажеш, че би го накарал да започне пътешествието си, преди да му е дошло времето?
— Да, щом държиш да използваш тоя безсмислен стар израз. Да го избутам през тунела върху голямата Купчина боклук, това исках да кажа.
— Значи в такъв случай мислиш, че рисунките нямат някаква ценност, че не си заслужава да бъдат пазени, подобрявани или дори използвани.
— Разбира се, че рисунките могат да бъдат полезни — казал Томпкинс. — Само че човек не би могъл да използва неговите рисунки. Има толкова възможности за смелите млади мъже, който не се боят от новите идеи и новите методи. Не обаче и за тая старомодна цапаница. Градене на въздушни кули за собствено удоволствие. Той и един приличен афиш не би могъл да направи, дори ако от това му зависеше животът. Все си губеше времето с листа и цветя. Веднъж го попитах защо. Той ми рече, че мислел, че са привлекателни! Можеш ли да повярваш? Той рече привлекателни! „Кое, храносмилателните и гениталните органи на растенията ли?“ го попитах, а той нищо не можа да ми отговори. Малоумен щурак.
— Щурак — въздъхна Аткинс. — Да, бедният дребен човечец, така и нищо не довърши. Е да, след като си замина, платната му намериха „по-добро приложение“. Само че аз не съм толкова уверен, Томпкинс. Помниш ли голямото платно, онова, с което след силния вятър и наводнението позакърпиха повредената къща до неговата? Намерих един откъснат ъгъл в полето. Беше повреден, но се разпознаваше: един планински връх и разпъпили листа. Не може да излезе от ума ми.
— От какво да ти излезе? — попитал Томпкинс.
— За кого говорите? — рекъл Пъркинс, намесвайки се, за да запази мира: Аткинс съвсем бил почервенял.
— Не си струва да му повтаряме името — казал Томпкинс. — Не знам защо изобщо говорим за него. Той не живееше в града.
— Да — рекъл Аткинс, — но въпреки това ти беше хвърлил око на къщата му. Заради това все ходеше да го навестяваш и да му се надсмиваш, докато пиеше чая му. Е, сега имаш и неговата къща, и къщата в града, така че името му няма защо да ти се зловиди. Говорехме за Нигъл, ако искаш да знаеш, Пъркинс.
— О, бедният мъничък Нигъл! — казал Пъркинс. — Никога не съм знаел, че рисува.
Вероятно това бил последният път, когато някой споменал името на Нигъл в разговор. Аткинс обаче запазил късчето. По-голямата част от него се разпаднала, ала едно прекрасно листо останало здраво. Аткинс го дал да го сложат в рамка. По-късно го подарил на Градския музей и дълго време „Листо от Нигъл“ висяло в една ниша и било забелязано от няколко чифта очи. Накрая обаче Музеят изгорял до основи и листото и Нигъл били напълно забравени в старата му родина.
— Тя наистина излезе много полезна — казал Вторият глас. — Като почивка и като освежаване. За възстановяване е прекрасна; а и не е само туй, понеже за мнозина тя е най-доброто въведение към Планините. В някои случаи направо чудеса върши. Изпращам там все повече и повече хора. Рядко се връщат обратно.
— Да, вярно е — казал Първият глас. — Мисля, че трябва да дадем на това място някакво име. Какво предлагаш?
— Шафнерът вече реши тоя въпрос — рекъл Вторият глас. — Той от доста време съобщава: „Влакът за Енорията на Нигъл е на глухата линия“. Енорията на Нигъл. Изпратих съобщение и на двамата, за да им кажа.
— А те какво рекоха?
— И двамата се разсмяха. Разсмяха се, та чак Планините заехтяха!