И после в далечината, срещу виолетовото и индиговото на вечерното небе, тя забеляза редица от огромни чудовища, осветени отдолу и надвесени над обширна вода. Навсякъде имаше грамадни лодки и правоъгълни метални сандъци, по-големи от вана, по-големи от два вана. После видя надпис на тайски: Laem Chabang Port. Това океанът ли беше? А тези чудовища бяха всъщност… някакъв вид машини? Да, така беше. На някои от тях бяха вързани с въжета метални кутии, които товареха в кораби. Отстрани на сандъците имаше надписи с големи бели букви на език, който Ливия не разбираше. После я обля вълна от ужас: дали мъжете не ги караха в друга страна? Тя едва беше преодоляла страха си да бъде погълната от Банкок. Дори не разбираше какво може да има оттатък морето.
Насон навярно забеляза страха ѝ, защото стисна ръката ѝ и прошепна:
— Какво има, Лаби?
Ливия я прегърна с една ръка и я дръпна по-близо.
— Нищо, пиленцето ми. Нищо.
Продължиха пътуването си и накрая спряха до една стена от гигантски метални сандъци, натрупани по седем един върху друг и подредени, доколкото Ливия можеше да види. Свален от стената, един празен сандък стоеше пред другите. Един от мъжете слезе. Отвори вратата на металния сандък, огледа се и кимна на другите мъже. Те започнаха да изваждат децата от вана и да ги бутат в контейнера. Ливия беше ужасена — какво ще правят там? Какво ще се случи с тях? Как някой ще ги намери в един сандък между хиляди други? Но нямаше какво да направи. Трябваше да бъде смела заради Насон.
Ливия и Насон бяха последни. Насон отново плачеше и се държеше за Ливия. Когато двамата мъже ги бутнаха вътре, Ливия отчаяно попита на тайски:
— Къде отиваме?
Мъжете се засмяха. Единият погледна Ливия така, че ѝ се прииска да се скрие. Тикнаха Ливия и Насон вътре и застанаха на изхода, като го блокираха.
Ливия се огледа. Поне нямаше нищо лошо вътре. Всъщност нямаше нищо. Само пластмасови кофи. Но празнотата беше някак ужасяваща.
Двама мъже влязоха и отново им раздадоха оризови питки и вода. Всичко беше погълнато за секунди и мъжете им дадоха още. Докато децата ядяха, единият направи жест към чатала си, после — към задника си, и после — към кофите. Ливия разбра. Кофите бяха тоалетна. Явно щяха да прекарат в контейнера дълго време. Тя започна да се бори с паниката си.
Мъжете излязоха и затвориха вратата. Чуваше се тихо хлипане, докато слагаха резето на мястото му. Насон трепереше и се беше вкопчила в Ливия, която я държеше и се опитваше да се ориентира в тъмното. След малко тя забеляза, че не е съвсем тъмно. Имаше дупки по тавана. За въздух, предположи тя. Но дупките пропускаха и малко светлина.
Тя предпазливо тръгна към вратата, докато Насон трепереше до нея, и пробва да я отвори, но беше безполезно. После се опита да измисли нещо.
— Кой говори тайски? — извика тя. В отговор не чу нищо освен подсмърчане и тих плач, така че викна отново: — Кой говори тайски? Отговорете!
Чу как някой каза:
— Аз. — Момчето от племето Хмонг, помисли си тя, като го разпозна по заваления говор заради подутите му устни. Кай.
Някой я блъсна. Ливия се пребори с импулса да бутне настрани невнимателното дете.
— Слушайте! — каза тя. — Трябва да внимаваме как се движим. Иначе ще се нараним. Разбирате ли?
— Разбирам — каза Кай.
— Ти Хмонг ли си? — попита Ливия.
— Да, Хмонг.
— Тогава повтори думите ми на езика на Хмонг. И попитай също кой говори Акха, Лизу, Карен или Яо. Разбра ли?
Скоро започнаха да си предават съобщения, преведени от един език на друг и после — на трети. Нямаше какво толкова да си кажат — да ходят внимателно, за да не настъпят легналите; да използват кофите за тоалетна; най-вече да запазят спокойствие. Изглеждаше малко безсмислено, но така имаха чувството, че правят нещо.
Никой не знаеше кои са мъжете и къде ги водят. Едно разплакано дете каза, че е чувало за такива мъже и че те вземали децата, за да ги изядат. Ливия усети нарастващата паника, когато тези думи бяха преведени и повторени.