Когато стигна пред апартамента, тя спря и погледна Редкрофт.
Той повдигна вежди.
— С какво мога да ти помогна?
— Ти ли се обади? — каза тя с лек акцент на езика на Лаху в гласа си.
— Моля?
Тя посочи номера на вратата на апартамента.
— Стая 428.
— Не мисля, че някой се е обадил от тази стая.
— Тук ми казаха да дойда.
— Кой ти каза?
— Шефът.
— Кой ти е шеф?
— Публичният дом.
— Виж, не знам за какви услуги говориш, но изглежда, има някаква грешка. Защо не се обадиш на шефа си да провери и да поправи грешката.
— Не мога да му се обадя точно сега. И във всеки случай, той рядко греши.
— Така ли? Как мина покрай охранителя, който проверява ключовете на асансьора?
— Те ме познават. Сега моля да ме извиниш. Отне ми час, докато дойда дотук, и вече закъснявам.
Той я огледа от горе надолу.
— Колко вземаш?
По дяволите, да не би да се опитваше да ѝ плати таксата, за да се отърве от нея? Тя поклати глава.
— Мисля, че ще е прекалено скъпо за тебе.
— Ха. Дай да видим.
Тя си помисли да каже някаква нелепа сума.
— Вземам петдесет хиляди бата — каза тя. Това бяха близо петнайсет хиляди долара. Съмняваше се, че ще плати толкова, за да се отърве от една тайландска проститутка.
Той се облегна назад на стола и отново я огледа.
— Знаеш ли какво? — каза. — И без това е време за почивката ми. — Наклони глава към стаята отляво на апартамента. — Това е моята стая. Защо не ме направиш твой клиент? Така ще поправим грешката, нали? И всеки ще остане доволен.
Тя бързо размисли. Беше се надявала да го убеди да почука и да накара Лоун да отвори вратата. Но съседни стаи, една от тях апартамент — вероятно имаше вътрешна свързваща врата. Можеше да се възползва и от това. Ако грешеше обаче, трябваше да продължи да импровизира.
— Изглеждаш ми приятен човек — каза тя, като гледаше да не се покаже нетърпелива. — Но имам клиент. Какво ще кажеш за след два часа?
— Аз съм приятен човек. И след два часа няма да стане. Ще ти кажа какво. Понеже вече си тук, ще ти дам допълнително десет хиляди да зарежеш другия клиент. Какво ще кажеш?
Тя се намръщи.
— Моят шеф… няма да го одобри.
— Е, нали поначало той те е изпратил на грешното място, а?
Тя му се усмихна несигурно.
— Така предполагам.
— Добре — каза той и пъргаво стана на крака. Извади ключ от горния си джоб, отиде до вратата си, отвори я и я задържа за нея. — Моля.
Беше се надявала той да влезе пръв. Това щеше да ѝ позволи да извади лютивия спрей от чантичката си, докато е обърнат с гръб. Освен това след онзи гаф в Сан Хосе тя не обичаше да е с гръб към някой мъж, когато влиза в стая. Но щеше да изглежда странно, ако възразеше. Във всеки случай, най-важното беше, че щеше да успее достатъчно лесно да извади спрея, докато той беше зад нея.
Тя влезе. Светлините вече бяха запалени. Дълъг коридор с дървени панели и мраморен под, а стаята се виждаше в дъното. Чантата висеше на рамото ѝ и се намираше под лакътя ѝ, така че тя пъхна дискретно ръка вътре и хвана с пръсти флакона, с палец на пулверизатора.
Продължи да се движи. Чу как вратата се затвори зад нея и металния звън на резетата. Чу стъпките му на метър и половина отзад. Щеше да влезе в стаята, да спре и да го остави да се приближи. После щеше да се обърне и да го напръска със спрея. Щеше да извади куботана, докато е паднал и негоден да се съпротивлява, и да го довърши. Щеше да провери дали имаше ключ за апартамента на сенатора? Ако нямаше, щеше да разбие свързващата врата. Ако нямаше такава, щеше да влезе отново в ролята си и да се върне на главната врата на апартамента.
Тя огледа огромното безукорно легло. Великолепните килими и махагоновата облицовка. Чу стъпките му в коридора зад себе си. Пое дълбоко дъх. После издиша. Стегна се да се обърне…
— Не знам какво имаш в ръката си, Ливия, но едва ли е по-бързо от пистолета, който съм насочил към гърба ти, затова те съветвам да го върнеш в чантичката си.
Тя замръзна. Ливия?
— Точно така, знам коя си. Просто го пусни, Ливия. Обратно в чантичката. Бавно.
Тя погледна назад. Видя пистолета. Той го беше хванал здраво с две ръце.
— Обърни се — каза сега той по-силно. — С лице напред.
Тя го направи.
— Сега, последна възможност да сложиш това нещо обратно в чантичката. И няма да има нужда да те застрелям в гърба.
Тя пусна спрея в чантичката и бавно вдигна ръце с разперени пръсти. Как, по дяволите, я беше познал? Дали са знаели, че идва? Може ли Беки Лоун да ги е… не. В това нямаше никакъв смисъл. Дори ако жената беше решила, че Ливия е заминала за Банкок, тя никога не би предупредила брат си. Значи не става въпрос за това.