— Това е глупаво. Ако искат да ни изядат, трябва да ни хранят по-добре, за да се угоим.
Това, изглежда, намали малко паниката. Поне се надяваше да е така.
След това отново стана тихо. Ливия се чудеше дали има и други хора на кораба освен мъжете. Може би тези хора ще могат да им помогнат. Тя взе една кофа и каза на децата, че ще чука с нея по вратата. Може би някой ще чуе и ще дойде да им помогне.
— Не — извика момче от племето Яо. — Глупава идея. Не ядосвай мъжете.
— Не — каза Кай. — Това е добра идея. Да опитаме. Да опитаме да направим нещо.
— Ще ядосаш лошите хора — каза момчето от племето Яо.
Другите деца мърмореха и подкрепяха това, което им се струваше правилно. Ливия реши да го направи. Искаше ѝ се да има дебела тояга или метален прът — за да предизвика по-силен звук.
Тя потропа с кофата по вратата веднъж и после — по-уверено, а третия път — още по-силно. Момчето от племето Яо ѝ извика да спре, но беше хубаво да правиш нещо, а не само да чакаш.
Веднага след третия удар тя чу как резето застърга. Отстъпи назад. Вратата се отвори и се видя силуетът на мъж, застанал отвън. Не виждаше лицето му, но реши, че е един от тримата, които отведоха нея и Насон. Той каза на тайски:
— Ако отново вдигнете шум, ще ви набием всичките. Всичките.
Вратата се затвори и върнаха резето на мястото му. Вече не се чуваше друг шум освен тих плач. Момчето от племето Яо извика:
— Нали ти казах! Глупаво момиче! Заради теб ще ни набият!
По някое време Ливия легна заедно с Насон на студения метален под и успя да поспи малко на пресекулки — и сънува, че тя и сестра ѝ са преследвани в гората от чудовища, ужасни чудовища с човешки тела и лица на тигри. Насон пищеше, а Ливия чу как едно от чудовищата изрева и се хвърли…
Тя се събуди и диво се огледа, уплашена и дезориентирана. Насон се беше вкопчила в нея и ридаеше, а всичко се движеше и клатеше. Някои от децата бяха паднали на пода; други още бяха прави, но бяха разтворили ръце, за да пазят равновесие, а очите им бяха широко отворени от ужас.
— Защо сандъкът се движи? — извика Кай на тайски. — Защо?
— Сандъкът е жив! — отвърна друг. — Ще ни изяде!
Думите бяха преведени на другите езици и за секунди сандъкът се изпълни с какофония от ужасени нечленоразделни викове.
— Не е жив! — извика Ливия. Тя го усещаше как се клати, докато се движи. — Те го преместват с машина и въже. По-рано видях как го правят.
Някои от децата повториха думите ѝ на други езици, но беше безполезно — останалите бяха прекалено уплашени, за да слушат или разберат.
Сандъкът продължи бавно да се клати. Ливия погледна през дупките на тавана и видя, че се издигат нагоре, после се придвижват настрани и отново надолу, надолу, чу се силен трясък и изведнъж отново настана тишина. Не, не беше съвсем тихо — под тях се усещаше вибрация. Във въздуха имаше остър мирис като от горяща пластмаса. Ливия смяташе, че машината ги е повдигнала от земята и ги е сложила в кораба, а вибрацията е от мотор като този на мотоциклет или на вана. А миризмата е… някакъв вид бензин? Помисли си да каже на другите деца, но не знаеше дали това ще ги успокои, или ще ги уплаши още повече. Вместо това просто притискаше Насон и ѝ прошепна:
— Всичко е наред, пиленцето ми, всичко е наред. Аз съм тук. Няма да те изоставя.
След това всичко утихна за продължително време. Дори децата, които плачеха най-много, замлъкнаха — може би бяха заспали или бяха прекалено изтощени, за да плачат. Имаше едно странно усещане за движение, леко клатене, но Ливия свикна с него и с вибрацията, така че вече не им обръщаше внимание.
Тя загуби чувството за време в тъмнината, задрямваше, но не заспиваше напълно; събуждаше се, но не се усещаше будна. Ако бяха на кораб, къде отиваха? И ако се движеха, накъде се бяха запътили?
Беше трудно да не те е страх, но тя не можеше да спре мислите си. Дали мъжете бяха забравили децата тук? Или нещо се беше случило с тях и никой нямаше да ги намери? Тя си помисли отново да започне да чука с кофата, но ако после набиеха с колан всички? Или по-лошо, ако никой не дойдеше? Реши да чака и да пази тази възможност за в краен случай. Но беше толкова гладна и жадна, а питките и водата бяха свършили. И ставаше студено. Тя притисна още по-силно Насон и се опита да я стопли с треперещото си тяло.
По някое време осъзна, че може да вижда малко — сандъкът се беше изпълнил с бледа, сива светлина. Погледна през дупките в тавана и осъзна, че гледа небето. Беше сутрин. Имаше друга миризма сред вонята от кофите и страха на децата — нещо солено, някакъв мирис, който не можеше да определи. Тя наблюдаваше как небето стана по-светло. Имаше облаци и те се движеха. Но дали вятърът движеше облаците, или корабът се движеше покрай тях? Беше я страх от отговорите на въпросите, но беше ужасно и да не знаеш.