Черепа се усмихна. Посегна светкавично и я хвана отзад за косата. Трябваше да се насили да не го повали и да му строши врата.
Уплашена си. Трябва да изглеждаш уплашена.
Той изви главата ѝ назад. Тя не направи опит да се съпротивлява. Той ѝ каза нещо на тайски.
— Къде е сестра ми? — каза тя и направи гримаса.
Той я погледна.
— Какво? — каза той на английски. — Да не си забравила тайски?
— Какво направихте с нея?
Той се усмихна и я придърпа по-близо. Тази миризма на къри… си беше съвсем същата. Това я накара да се усети отново в контейнера. На кораба. На колене. Сякаш кошмарът от детството ѝ ненадейно се беше появил в настоящето.
— Всичко — прошепна той.
И изведнъж драконът вече го нямаше. Тя си беше просто Лаби в лапите на човека, който я беше наранил. Който беше наранил Насон. Този кошмар никога нямаше да свърши. Никога.
Черепа я задърпа за косата през стаята, а Редкрофт вървеше зад него, все още с изваден пистолет. Тя зърна един диван и столове, огромен плосък монитор и трапезария. Намираха се до вътрешна врата, вероятно водеща към спалнята на апартамента. Черепа почука силно на вратата.
От другата страна се чу глас:
— Какво има, по дяволите?
Сенатор Лоун. Дори да не знаеше, че е вътре, дори и след толкова години, въпреки че гласът му се заглушаваше от вратата… тя би разпознала този глас. Толкова приличаше на гласа на брат му.
— Излез — каза Черепа. — Трябва да видиш това.
Мина известно време. После вратата се отвори. Беше Лоун, опитваща се да закопчае хотелския си халат. За разлика от другите двама той изглеждаше по-стар, косата му беше изтъняла, а бузите — хлътнали.
Ливия чу тихи ридания от стаята. Насили се да погледне. И видя голо момиче, завързано с белезници за металната рамка на леглото. Не изглеждаше дори тийнейджърка.
Не, помисли си тя. Не. Не е истина. Не.
Лоун погледна към Ливия, после към Черепа, после към Редкрофт и отново към Ливия.
— Да не е тази, за която си мисля?
Редкрофт кимна, все още насочил пистолета към Ливия.
— Иска да знае къде е сестра ѝ. Дошла е чак дотук, за да те попита.
— Просто ми кажете — каза Ливия. — Само ми кажете къде е. — И не лъжеше. Ако разбереше къде е сестра ѝ, щеше да се откаже от всичко. Да се бори. Да прави каквото и да е.
Лоун сложи ръка на устата си, сякаш не можеше да повярва какво вижда. После посочи към Черепа.
— Извикай хората си. Нека дойдат и вземат момичето. Това тук е много по-интересно.
Черепа извади мобилен телефон от джоба на якето си, сложи го на ухото си и каза няколко думи на тайски. После върна телефона и извади пистолет от кобура под рамото си. Насочи го към Ливия. Кобур… тя би очаквала един полицай да носи такъв кобур. А не престъпник. Пистолетът беше „Зиг Зауер P320“. Доста голям. Отново тя не беше очаквала един обикновен бандит да го предпочете — размерът беше прекалено голям, за да го скриеш.
Тя погледна към пистолета на Редкрофт. Глок, по-малък от този на Черепа. Чудеше се как са го внесли в Тайланд. Може би по дипломатически канал. А може би Черепа се е снабдил отнякъде.
Редкрофт сложи пистолета си в кобур отзад на колана. Ето къде го носеше — затова не беше видяла издайническа подутина, когато ѝ отвори вратата на стаята си. Той влезе в стаята, отключи белезниците и издърпа момичето от леглото. То беше на около единайсет години.
На възрастта на Насон. Когато я бяха взели.
Момичето кървеше между краката. Това беше прекалено. Прекалено много ѝ напомняше за Насон. Ливия стисна челюсти и се опита да се въздържи. Не успя. Започна да плаче.
Редкрофт хвърли белезниците на леглото и помогна на момичето да се облече. То цялото трепереше. Изглежда, едва стоеше на краката си.
Редкрофт изведе момичето от спалнята. То погледна към Ливия, докато преминаваха, сякаш я умоляваше да направи нещо. Но единственото, което Ливия можеше да прави, беше да плаче по-силно. Тя поклати глава и продължи да шепне: съжалявам. Гледаше как Редкрофт я преведе през хола към своята стая. Малко по-късно Редкрофт почука на вратата. Когато се върна, момичето го нямаше.
Ливия още плачеше. Но дълбоко вътре, под болката, под мъката и ужаса… нещо помръдна. Съвсем малко. Едно леко движение, сякаш никой да не забележи. Сякаш драконът ѝ даваше знак да стои мирно. Да изчака. Но да знае, че още е там. Че е готов да направи това, което винаги е правил. Напълно готов.
Тя трябваше единствено да му позволи.
Глава 63
Сега
Редкрофт каза:
— Добре, тя си тръгна. Аз ще се върна и ще продължа да пазя.