Тя продължи да кара по-високо и по-дълбоко в гората, докато пътеката свърши и не можеше да иде по-далече. Свали каската от главата си, изтри потта от челото си и се огледа. После се усмихна. На Насон това място щеше да ѝ хареса. Малка поляна в гората, оградена с дървета отляво и отдясно, с изглед към една долина, заобиколена от тучни хълмове, а отзад се виждаха зелените планини. Райски кът, гледащ към един красив изумруден свят, място, където са живели в лишения, но все пак са били щастливи и невинни, и в безопасност, преди да им се случи нещо наистина лошо.
Тя подпря мотоциклета на страничната стойка и слезе от него. После сложи каската отгоре, свали раницата си и извади от нея преносима лопата. Започна да копае дупка в основата на едно младо дърво дуриан. Харесваше ѝ идеята, че докато порасне, дървото ще абсорбира пепелта на Насон. От клоните на дървото Насон щеше да има по-хубава гледка към горския рай, който е бил неин дом през краткото ѝ детство. И беше правилно тя да стане част от дървото, което раждаше любимия ѝ плод.
За известно време, докато копаеше буци червена земя, Ливия се отнесе. Тя забрави защо е тук. Просто беше пак в гората. И това сякаш беше сън.
И може би беше сън, защото сега усещаше гората различно. Как, и тя не беше сигурна. Нещо сякаш… липсваше. Или може би спомените я мамеха.
Когато дупката стана достатъчно дълбока, тя коленичи и внимателно положи пепелта на Насон в нея. После отново отиде до раницата и взе дървения Буда, който беше издялала като момиче в Портланд. Сложи го върху пепелта.
— Да ти помогне да спиш — прошепна тя.
Стана и започна да запълва дупката с пръст. Когато свърши, отново коленичи.
Сложи ръка на мястото и си помисли, че усеща присъствието на Насон. Сякаш допирът щеше да успокои сестра ѝ, както преди.
— Сбогом, пиленцето ми — каза тя и заплака.
Изведнъж около нея гората оживя и се изпълни с чуруликане на стотици птици. Тя сепнато се огледа. Това ѝ беше липсвало. Звуците. Птиците, които Насон някога имитираше толкова поразително.
Тя знаеше, че са замълчали от звука на мотора на мотоциклета. След това — от нейното копаене. Нищо повече от това.
И все пак. И все пак.
Тя огледа дърветата и се усмихна през сълзи.
— Обичам те, пиленцето ми — каза тя на езика на Лаху. — Намерих те. И повече няма да те търся. — За момент гласът ѝ се пречупи. После добави: — Но никога няма да те забравя.
Тя остана дълго време да слуша птиците. Когато слънцето се спусна ниско в небето, тръгна обратно.
Не знаеше къде ще отиде сега. Е, в Сиатъл, разбира се. Имаше няколко случая и жертви, на които да помогне.
Но освен това?
Тя си помисли за Малкълм. Никога не му беше благодарила истински за всичко, което беше направил за нея. Не само за жиу-жицу. А за всичко.
И разбира се, ако се свържеше с Малкълм, трябваше да попита за Шон. А кой знае докъде можеше да доведе това. Но по някаква причина тази мисъл не я караше да се усеща зле.
Помисли си и за Департамента за вътрешна сигурност, за който Дона беше споменала, че набира служители. Ако специалната им дейност включваше Тайланд, имаше голяма вероятност да се присъедини. Мръсната брада, Четвъртитата глава, другият човек във вана и човекът, който наби Кай — те всички навярно бяха някъде в Банкок. И навярно бяха полицаи като Черепа. Тя искаше да ги намери. Да уреди и тези последни дългове.
Но повече от всичко искаше да открие онова малко момиче — последната жертва на Лоун. Онова, което я беше погледнало така умолително. Страшно много искаше да му помогне. Усещаше такава необходимост.
И щеше да намери момичето. Щеше да му помогне. Както и на другите като нея. Наистина смяташе да го направи.
По един или друг начин.
Обработка
Сканиране: Daenerys, 2023
Разпознаване, корекция и форматиране: buggy, 2023