Пет минути по-късно стигна до сградата си, триетажен тухлен колос, доминиращ в западната част на сляпа уличка, кръстена ужасно неуместно Саут Гардън (Южна градина). Сградата беше построена преди сто години като фабрика за бутилки и консервни кутии, а сега тук се караха коли за скрап и имаше предприятие за рециклиране на метал, както и механична работилница, които се управляваха от собственика на сградата. Той я притежаваше от десетилетия и беше станал жертва на толкова влизания с взлом, че преди няколко години на драго сърце даде склада на третия етаж под наем като таванско помещение на разследващ полицай от Сиатълското полицейско управление. Мястото — около хиляда квадратни метра, затрупани с неизползвани инструменти, малка кухня бокс, която би накарала и студент да се почувства неудобно, и баня, не по-голяма от тази в самолет — не беше съвсем подходящо за живеене, но за Ливия беше идеално. Тя обичаше да е до замърсената река Дуомиш и ронещите се тухлени складове с разбити прозорци, чиито изкривени стрехи бяха ръждясали като изсъхнала кръв, а комините им се извисяваха вяло и старомодно. Самотата на мястото, особено късно през нощта, беше несравнима. Най-хубавото от всичко беше, че имаше достъп до инструменти, които използваше за поправка на мотора си. Предприемачите си сътрудничеха с кметството, за да превърнат складовете в апартаменти и офиси с изглед към река Дуомиш, и тя знаеше, че един ден с тъга ще види как призрачният, мрачен квартал ще се изпълни със светлина и живот. Е, нищо не трае вечно. Тя знаеше това по-добре от повечето хора.
Имаше множество охранителни камери, инсталирани около сградата, закачени на вратите на гаражите и по прозорците на първия етаж, където имаше и аларми. По принцип сигурността не беше проблем, но след като е убила някого като Барнет, тя не искаше да бъде записана как се прибира в необичайно време. Идването и излизането късно през нощта можеше да се обясни, разбира се, ако се стигнеше до това, но по-безопасно беше да не се налага да обяснява нищо.
Сложи долу раницата си и извади алпийската кука — четири железни разклонения, които беше подплатила с гумен спрей и прикрепила към въже с възли. Ливия отново нарами раницата, хвана въжето и метна куката към противопожарната стълба. Куката се захвана с леко тупване и тя се изкачи по въжето за по-малко от пет секунди. Спря на първата площадка да намотае въжето, и безшумно изкачи останалите стъпала, вдигна прозореца и се промъкна в апартамента си.
Светлините бяха загасени, но имаше много прозорци, гледащи към светлините на града, така че вътре не беше съвсем тъмно. Всичко си беше, както го беше оставила: матракът на пода в ъгъла. Бюрото и столът до него. Отсреща — раклата и гардеробът. Близо до прозореца и противопожарния изход имаше малко светилище. Няколко кимона за джудо и жиу-жицу бяха закачени на пирони на стената. Малка дървена етажерка съдържаше една редица от книги, между които Сексуални престъпления на Алис Вакс и Истинският аболиционист, изчерпателното ръководство на Джон Ванек за трафика на хора. Всичко друго принадлежеше на предприятието — бормашини, шлайфмашини, стругове и други инструменти, повечето стари и сложени на склад тук, когато предприятието се беше сдобило с ново, по-ефикасно оборудване.
Тя провери мобилния си телефон, оставен на килима пред матрака, който да потвърди, че е била тук през нощта. Не че щеше да се стигне до това, но тя беше разобличила достатъчно изнасилвачи според метаданните на мобилните им телефони, за да не иска да рискува. Никакви съобщения. Добре, всичко е наред. Остава да свърши няколко дребни неща, и после може да се отпусне.
Отвори прозореца от югозападната страна на апартамента и пусна индустриалния вентилатор на него. Електрическият мотор и силното свистене на перките придадоха живот на мястото и едно хладно течение я обгърна, докато вентилаторът изсмукваше въздуха от прозореца с противопожарния изход и го издухваше навън. Тя взе желязната кофа и я сложи под шредера, като се движеше бързо и уверено, понеже разположението на уредите ѝ беше познато. Натисна един бутон и шредерът се включи с шумен вой, а двата му валяка се завъртяха, като зъбците на единия влизаха гладко в жлебовете на другия. Хвърли вътре табелата с регистрационния номер. Чу се метално стържене и после табелата изчезна, превърна се на метални ивици, които паднаха на дъното на кофата.
Изключи шредера и отнесе кофата до една оксиацетиленова горелка до вентилатора. Постави ѝ розов накрайник, сложи си предпазни очила за оксижен, запали горелката и стопи скрапа от табелката, като внимаваше за дъното на кофата. След това стопи чувала с перуката и другите изобличаващи материали. Изгори всичко на шест хиляди градусовия пламък. Кълбо черен дим се извиси от кофата като зъл дух, но вентилаторът изсмука всичко и за секунди съдържанието на кофата се превърна в неразличима блестяща бучка.