И тогава напрежението експлодира, тя извика, а удоволствието заличи Барнет, спомените и всичко друго.
Накрая тя се отпусна. Потръпна, когато съзнанието ѝ се възстанови, и се обърна по гръб. Продължи да лежи, докато сърцето ѝ се успокои, дишането ѝ се нормализира, а мускулите ѝ се отпуснаха и ѝ се доспа.
Слънцето още беше под хоризонта, но апартаментът ѝ се изпълни с лека сива светлина. Тя посегна мързеливо към маската за очи, без да усети сълзите по лицето си.
Глава 6
Тогава
По едно време през деня мъжете се върнаха с одеяла. Хвърлиха ги на пода и си тръгнаха, като сложиха отново резето на вратата.
Ливия грабна одеяло за Насон и себе си, а другите деца веднага последваха примера ѝ. Но нямаше нужда да бързат — имаше достатъчно за всички. Всъщност остана едно в повече, което момчето от племето Яо взе за себе си, така че имаше две. Ливия направи жест към допълнителното одеяло и после към себе си, искайки да му покаже да ѝ го даде, защото тя и Насон имаха само едно. Но момчето поклати глава и притисна двете одеяла до тялото си.
Ливия пристъпи до него и отново направи жест към допълнителното одеяло.
— Дай го — каза му на тайски.
Момчето отново поклати глава и направи стъпка назад.
Ливия даде одеялото на Насон и се приближи към момчето.
— Дай го — настоя тя. — По едно за всеки. Не две. Едно.
Момчето от племето Яо стигна металната стена и повече не можеше да отстъпва. Стискаше силно двете одеяла и се озъби на Ливия.
На нея не ѝ пукаше, че е по-голям и по-едър. Не беше честно да взема две одеяла. И нямаше да е добре за никого, ако по-силните деца сметнеха, че могат да вземат каквото си поискат от по-слабите. Тя продължи да напредва и се спря на няколко крачки от него. Погледна го право в очите и протегна ръка, жест, който не молеше, а изискваше.
Въпреки ръста си момчето от племето Яо изглеждаше несигурно. Но не искаше да отстъпи и да даде одеялото. Ливия се приготви да го сграбчи, като мислеше да го удари в лицето или да го ритне там, където момчетата ги боли най-много, ако не го пусне.
Но преди да се хвърли, Кай дойде до нея и застана с лице към момчето от племето Яо, а раменете му почти докосваха тези на Ливия. Той беше по-малък от другото момче — по-малък и от Ливия — но гласът му беше твърд, когато посочи към него и каза на тайски:
— Дай. Дай одеялото.
Момчето от племето Яо се озъби на Кай, както на Ливия. Но когато никой от тях не отстъпи, изсумтя презрително, хвърли одеялото към Ливия и се повлече към един от ъглите на контейнера.
Ливия кимна на Кай и занесе одеялото при Насон. Ако се сгушеха добре една в друга, едното одеяло щеше да ги топли, а другото щяха да постелят на пода. Тя осъзна, че това е добра идея и за другите деца, обясни им внимателно на тайски и изчака, докато превеждаха от един език на друг. Както повечето от идеите ѝ, тя не знаеше дали ще им помогне много, но поне правеше нещо, а това караше и другите деца да се чувстват по-добре.
Тази нощ, докато се притискаше в Насон, Ливия сгъна капака на консервната кутия на две, за да има само едно острие и да може да го държи, без да се пореже. Стисна го силно с пръсти и докосна ръба му със свободната си ръка. Не беше остър като мачете, но щеше да се вреже дълбоко, ако го използва като оръжие. Пъхна го в задния си джоб и заспа по-спокойна, докато го усещаше под себе си.
Изминаха няколко дни. Сутрин и вечер мъжете им раздаваха храна в консервни кутии и бутилки с вода и сменяха вонящите кофи с празни. През нощта носеха електрически фенерчета, с които светеха към тавана и на отразената светлина наблюдаваха как децата ядат. На Ливия не ѝ харесваха техните изражения. Гледаха, както гладна котка — мишката в капана. Сякаш искаха нещо от децата, но по някаква причина не можеха да го вземат. Засега.
На четвъртата им вечер на кораба, когато мъжете дойдоха с храна и вода, те миришеха на алкохол. Лицата им бяха зачервени в светлината на фенерчетата и облизваха устните си, докато децата ядяха от консервните кутии. Това накара Ливия да си спомни какво беше казало едно от момичетата — че е чувала за мъже, които ядат деца. Изглеждаше прекалено ужасно, за да е вярно, но Ливия разбираше от трескавия им поглед и от начина, по който триеха уста с опакото на ръцете си, че искат да направят нещо лошо. Но какво?
Когато децата свършиха да ядат и хвърлиха кутиите в мръсните кофи, Четвъртитата глава, който стоеше до Ливия и Насон, погледна Черепа и повдигна въпросително вежди. Черепа кимна, а Четвъртитата глава хвана Насон за китката. Насон извика и се опита да се освободи.