Първото нещо, което забеляза, беше вятъра — студен, силен и чист. Това я накара да осъзнае колко вонящ е станал въздухът в контейнера. Небето беше тъмно, но сигурно имаше светлини някъде на кораба, защото тя виждаше добре. Огледа се и се опита да съзре нещо, което да ѝ помогне, каквото и да е. Стояха сред дълго, тясно пространство с висока метална стена от едната страна и наредени контейнери от другата страна. В двата края на пространството не се виждаше нищо освен тъмнина. От другата страна на стената имаше висок стълб, като дърво, със светлини по него. Може би, ако успее да стигне до него и да се покачи на върха, ще види повече? Но не си представяше как ще стигне дотам дори ако се освободи и побегне. Освен това какво ще се случи с Насон, ако го направи?
Не беше съвсем сигурна, но големият кораб, пристанището и чуждестранните надписи, които беше видяла… ѝ говореха, че са в океана. Тази мисъл беше ужасяваща и смущаваща.
Тя гледаше как мъжете затвориха вратата и сложиха резетата. Беше прост механизъм, но нямаше начин да се отвори отвътре.
Мъжете ѝ направиха знак да дойде с тях, и тя се подчини. Искаха да им сътрудничи и тя трябваше да им даде каквото искат. Или щяха да я отделят от Насон.
Според посоката на вятъра тя смяташе, че вървят към края на кораба, отдясно беше редицата с контейнери, а отляво — стената. Малко по-надолу имаше празно място между редицата контейнери, сякаш един от тях е бил махнат или не е бил натоварен. Мъжете ѝ направиха знак. Сърцето ѝ започна бясно да бие, а гърлото ѝ се сви, докато влизаше в празното пространство с мъжете зад нея.
Спря в центъра и се обърна. Светлината беше слаба и усети мястото като клетка. Имаше купчини контейнери от трите ѝ страни. Подът беше покрит с някаква изкуствена трева — различаваше само зеления ѝ цвят, но я усещаше бодлива под босите си крака. Тя се чудеше разсеяно защо някой ще иска да прави изкуствена трева. Що за свят беше това?
Един от мъжете пристъпи напред. Четвъртитата глава. Лицето му беше само в силует и тя не виждаше изражението му. По някаква причина беше доволна от това. Не искаше да вижда лицата им.
Звукът на вятъра не се долавяше в това пространство. Ливия чуваше как мъжът тежко диша, и виждаше как гърдите му се издуват и спадат. Той каза на тайски.
— Застани на колене.
Ливия не разбираше. Тя беше ужасена, че мъжете щяха да ѝ сторят онова, с което се правят бебета. Тя и всички деца в племето Лаху бяха виждали как го правят кучетата, а понякога бяха чували и родителите си да го правят. Но защо искаха да застане на колене?
Тя коленичи и започна да плаче. Надяваше се мъжете да не забележат.
Четвъртитата глава разкопча панталона си. Ливия неразбиращо поклати глава.
Четвъртитата глава посочи устата ѝ, после себе си и после отново устата ѝ.
Вълна от отвращение премина през нея. Не. Не можеше да иска тя да… какво, да го целува? Там? Това беше отвратително, защо някой ще го иска?
Тя си помисли за родителите си, как баща ѝ държеше пачката бати, и заплака по-силно.
Четвъртитата глава пристъпи по-близо. Миришеше на къри, подправка, която Ливия винаги беше обичала, но изведнъж ѝ се стори отвратителна.
— В устата — каза той на тайски. — В устата.
Тя затвори очи, задържа дъха си и се опита да направи това, което той искаше. Но беше толкова отвратително, че ѝ се гадеше и тя отдръпна главата си и повърна. Той изчака малко и после я накара да продължи, като я държеше за косата и я ръгаше в устата, докато тя държеше очите си затворени и отчаяно се мъчеше да си представи нещо хубаво, някакъв спомен или някаква тайна, която тези мъже не знаят и не могат да ѝ отнемат. Но нищо не стана. Тя се задушаваше, плачеше и мислеше за Насон и колко по-лошо щеше да бъде това да се случеше на пиленцето ѝ вместо на нея. Тя се хвана за тази мисъл, докато търпеше секунда след секунда, без да знае кога ще свърши това и как.
Накрая мъжът изстена, сякаш беше ранен, и нещо топло, лепкаво и лигаво излезе от него. Ливия се задави и се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво за косата и продължи да се движи в нея. Накрая я пусна и тя отново повърна.
Същото се повтори с Мръсната брада и Черепа. Когато накрая всичко свърши, Ливия падна на една страна, гадеше ѝ се, но в стомаха ѝ не беше останало нищо за повръщане.
Мъжете запалиха цигари, докато я наблюдаваха. След няколко минути стомахът ѝ се успокои. Тя плю, докато не ѝ остана плюнка, и седна.
Черепа ѝ се усмихна.
— Ти ни направи удоволствие — каза той. — Голямо удоволствие. Ако продължаваш така, няма да направим това със сестра ти, ясно?
Ливия беше прекалено изтощена, за да отговори. Но сред ужаса и погнусата тя откри малка надежда. Беше предпазила Насон. Можеше да го направи отново, ако е необходимо. За да защити сестра си, би направила всичко.