Заради разрешението на Департамента по вътрешна сигурност тяхното използване се следеше изкъсо. Но Ливия имаше начин да го заобиколи. Само чакаше точния момент, за да се задейства, и ако погребението на Барнет щеше да бъде след ден-два, значи моментът беше настъпил.
Дона кимна.
— Звучи логично. Ще изпратя необходимите документи за разрешение.
Тя огледа събраните детективи:
— Добре. Вървете да ги закопчаете.
Изражението на Ливия остана напълно безразлично — една рутинна молба и рутинно разрешение. Но вътрешно усещаше познатото вълнение. Горещина. Сила. Дракона.
Да ги закопчаем, помисли си Ливия. О, да, ще го направя.
Глава 8
Тогава
След това всяка вечер се повтаряше същото. Втория път беше почти толкова лошо колкото първия. Но третия път Ливия поне знаеше какво да очаква — какво искаха мъжете и горе-долу кога и как щеше да свърши всичко. Явно обичаха къри, защото винаги миришеха на него. А когато миришеха на алкохол, бяха по-груби с нея, сякаш се опитваха да я наранят, и се смееха, когато се давеше или повръщаше. Но можеше да ги изтърпи, защото знаеше, че така предпазва Насон.
А после времето течеше монотонно. Седеше в контейнера с другите деца и знаеше, че е ден, от светлината през дупките за въздух на тавана, а когато тя избледняваше, знаеше, че е нощ и ще им трябват одеялата, за да се стоплят. Еднообразието се нарушаваше само сутрин и вечер, когато мъжете донасяха храна и вода и сменяха кофите. И всяка вечер след ядене Ливия излизаше навън с мъжете и вцепенена вършеше противното нещо, после се връщаше, прегръщаше Насон и си позволяваше да плаче беззвучно едва когато Насон заспиваше.
Сега тя вече знаеше, че няма да им намерят „работа“. Както и да се опитваше да си го обясни, не можеше да отрече истината. Тя и Насон… техните родители ги бяха продали, както се продават пилета или прасета.
Една нощ те миришеха силно на алкохол. Стомахът на Ливия се сви, когато осъзна, че извън контейнера ще бъде по-лошо от обичайното. Но нищо не можеше да направи, освен да търпи заради Насон.
След като се нахрани, тя тръгна към вратата да излезе с мъжете. Но Черепа се усмихна:
— Не. Ти остани.
Ливия го наблюдаваше неспокойно. Изпита облекчение, че няма да направи противното нещо. Но усещаше някаква опасност в усмивката на Черепа, някакъв номер.
— Защо? — попита, макар да се мразеше, но просто трябваше да разбере.
— Ти вече не ни доставяш удоволствие. Искаме ново забавление.
Ливия усети гореща вълна от стомаха към крайниците си. Да не би да имаше предвид някое друго дете? Със сигурност нямаха предвид…
Черепа посочи Насон.
— Вземете я.
— Не! — извика Ливия и в паниката си започна да говори на езика на Лаху. — Не, не, не!
Другите двама мъже пристъпиха навътре. Ливия бутна Насон в задния край на контейнера, колкото можеше по-далеч от вратата, и се обърна с лице към мъжете, пазейки Насон с тяло.
— Не! — извика отново, този път на тайски. — Вие казахте, вие обещахте.
Черепа се засмя. Ливия се обърна странично, така че да не видят как изважда капачката от консервна кутия от задния си джоб. Щеше да пореже първия, който се опита да мине покрай нея за Насон.
Черепа се засмя още по-силно. Извади бутилка от якето си и започна да отвинтва капачката. Алкохол, осъзна Ливия.
И после един ярък спомен проблесна в ума ѝ: начина, по който убиваха змии в селото. Не чрез рязане на опашката.
А на главата.
Черепа доближи бутилката до устата си и повдигна брадичка да отпие. Ливия силно си пое дъх и се хвърли напред, като изкрещя от цялото си сърце и дробове, пронизителен вой, който експлодира в ограниченото пространство на контейнера като гръмотевица. Мъжете трепнаха. Децата покриха с ръце ушите си.
Черепа я видя и опита да се отдръпне. Но преди да стигне вратата, Ливия се хвърли, хвана със свободната си ръка якето му, а с другата замахна надолу с капачката като с нокти на тигър и го поряза по окото. Черепа изпищя и залитна назад. Ливия се удари в него и двамата паднаха на пода. Отново се опита да го пореже по лицето, но той беше вдигнал ръце и тя го поряза по тях. Наведе глава и захапа с цялата си сила месото под един от палците му, така силно, както си беше представяла всеки път, когато я караха да прави гнусното нещо, а Черепа виеше и размахваше свободната си ръка; поряза го отново, като се опитваше да се добере до лицето през ръцете му и най-вече до очите му. По устата и лицето ѝ имаше кръв и усещаше дивашко вълнение от мириса и вкуса ѝ, от усещането, че е наранила Черепа, а може би и го е убила.