Сто души опечалени логично означаваше същия брой мобилни телефони, но госъмърът засече само половината. Телефони за еднократна употреба. Членовете на бандата бяха достатъчно умни, за да носят личните си телефони заедно с такива за еднократна употреба, които използваха за бизнес разговори, но беше неудобно всеки път да изключват единия телефон, докато използват другия, или да оставят единия вкъщи и да не знаят кой може да ги потърси. Честата смяна на телефони за еднократна употреба също водеше до неудобства — много хора нямаше да знаят новия ти номер. Така че в битката между сигурността и удобството рано или късно побеждаваше удобството. И трябваше да надделее само веднъж, за да научат ченгетата.
Ливия поддържаше дискретна дистанция от погребалната церемония, облечена в консервативна пола и блуза и с тъмни очила срещу късното слънце. Даже беше положила цветя пред един гроб и остана с наведена глава няколко минути в мълчаливо съзерцание. Това беше повече от достатъчно нейният госъмър да засече всеки мобилен телефон в гробището. Тя се увери, че данните са записани от устройството, и после си тръгна, свела глава, още един опечален посетител в мрачната атмосфера на гробището.
Не се върна в управлението. Вместо това тръгна към апартамента, си с джипа, чийто покрив беше свалила заради хубавото време. Обикновено в такъв приятен ден тя предпочиташе мотора си „Дукати“, но невинаги беше удобно да слага и сваля рокерското си облекло, а беше виждала и доста ужасни катастрофи с мотори, за да кара без предпазни мерки.
Двама души ѝ махнаха, когато се запъти към входа на първия етаж. Всички знаеха, че живее на третия етаж. Тя си представяше какво мислят за самотното ѝ съществуване, но нямаше значение. Държаха се достатъчно приятелски. Ливия също им махна, изкачи стъпалата, като вземаше по три наведнъж, отключи и след като влезе, постави резетата.
Сложи госъмъра на бюрото, извади комплект часовникарски инструменти и отвори задния капак на устройството. От оръжейния сейф извади платка, която беше сглобила от части, купени от магазин за електроника — батерии, транзистори, флашкарта и антена. Визуално саморъчно направената платка изглеждаше същата като тази, която беше видяла при предишното, експериментално, отваряне на госъмъра. Разбира се, нейната беше само имитация, но нямаше нужда да функционира. Просто трябваше да изглежда достоверно.
Тя сложи изработената от нея платка на бюрото до госъмъра, от който внимателно извади истинската платка. Прекара един час да споява частите на госъмъра в кутия, предназначена за тази цел. Когато свърши, затвори кутията и провери устройството. Работеше идеално. Тя се усмихна доволно. Винаги беше работила добре с инструменти.
След това сложи фалшивата платка в оригиналната кутия на госъмъра, затвори устройството и го сложи в основата на хидравличната преса. Включи пресата и изчака механичният вой да стане по-силен и равномерен, докато машината загряваше. После натисна един лост и наблюдаваше как железният цилиндър се спусна надолу и смачка устройството. Резултатът беше задоволителен, но тя повтори процеса още два пъти, за да е сигурна, че апаратът е максимално увреден, после взе пинсети и извади и прибра в джоба си няколко парченца с маркировки, които би могло да бъдат идентифицирани като непринадлежащи на госъмъра. Когато приключи, сложи остатъците от устройството в един плик и тръгна към управлението, като по пътя изхвърли маркираните части.
Когато пристигна в мазето, тя си придаде разтревожен и огорчен вид.
— Алвин — каза тя. — Сигурна съм, че ще ме убиеш.
Той повдигна вежди.
— Какво има?
Тя сложи плика на тезгяха.
— Минавах по пешеходния надлез над гара Лайт Линк Юнивърсити Стрийт и изпуснах госъмъра.
Той пребледня.
— О, не.
— О, да. Изтичах колкото може по-бързо долу. Но един влак вече беше минал. И…
Тя обърна плика и това, което изглеждаше като счупени останки от истинския госъмър, се изтърколи на тезгяха.
За момент и двамата останаха мълчаливи. Алвин сложи ръка на устата си и просто гледаше купчината с унило изражение. Въздъхна. А после махна с ръка — и Ливия видя, че се усмихва.