— Трябва да ти кажа — каза той, — че и преди са ми връщали подменени уреди. Или са ги губили. Но това… — Той поклати глава и започна да се смее.
Ливия запази разтревоженото си изражение. Разбира се, щеше да е по-лесно да твърди, че е загубила устройството. Но и по-подозрително. Полицай, който казва, че го е загубил, може и да го е откраднал. А този, който връща нещо, смачкано като палачинка, може да бъде обвинен само в немарливост.
— Не е смешно — каза тя. — Сега какво ще стане?
Той махна с ръка.
— Не се тревожи. Ще му направя снимка и ще я изпратя по имейл на компанията. Те ще ни изпратят друго устройство. Имам бюджет да покрия разноските. Никой не трябва да знае какво точно се е случило. Просто някой е изпуснал устройството и влакът го е прегазил. Дори няма да кажа на лейтенанта, нали?
Тя му се усмихна леко, още загрижена:
— Наистина ли?
— Наистина. Голяма работа! Искам да кажа, че не си го хвърлила под влака нарочно, нали?
Тя се засмя:
— Кой би направил такова нещо?
Глава 14
Тогава
Ливия яздеше слон през джунглата. Това беше странно, понеже никога не беше яздила слон. Чувството беше приятно — ритмичното поклащане, докато животното пристъпваше напред и клоните на дърветата я докосваха по бузите. Но в гората имаше много странна миризма — не миришеше на дървета, влага и земя, както тя харесваше. Вместо това миришеше на нещо остро и неестествено.
И после осъзна с тъга, че няма слон и няма гора — отново беше сън, както предишния път. Въпреки това държеше очите си затворени, страшно ѝ се искаше да не се буди, а да си остане в гората, макар и насън.
Но не можеше да се върне в съня си. Чувството, че язди слон, отшумя и тя усещаше, че лежи по гръб. Земята под нея беше твърда, а усещането за клатене и миризмата, които мислеше за част от съня си, бяха нещо друго. Усещаше вибрация под себе си и далечен механичен шум, какъвто беше чула, когато машината преместваше металната кутия на кораба. Но тази вибрация беше по-силна, а боботенето на машината — по-мощно. Чу приглушени, непознати гласове, произнасящи думи, които тя не разбираше. Сънят се разпадна на части и всичко си дойде на мястото. Тя седна и панически извика:
— Насон?
Една жена беше коленичила до нея и се отдръпна назад, когато Ливия седна. Тя държеше кърпа — дали я е използвала да я гали по бузите? Това ли е усещала като допир на клони в съня си? Кожата на жената имаше цвят на чай и черна коса се показваше под разноцветната ѝ забрадка, но очите ѝ бяха различни. Те бяха кръгли като тези на бледите бели хора — „преселниците“, които понякога посещаваха селото, а не бяха дълги и тесни като на планинските племена или на тайландците. Ливия никога не беше виждала подобно лице — с широки бузи, високо чело и дълъг, тесен нос. Изражението на жената беше загрижено, дори сърдечно.
Жената каза нещо с успокояващ тон, но Ливия не я разбираше. Тук всичко беше различно. Светлината беше по-силна, въздухът — по-чист, а соленият мирис на океан го нямаше. Кои са тези хора? Къде са децата? Къде е Насон?
— Насон? — каза тя на жената. — Насон.
Жената поклати глава, очевидно не разбираше. Тя каза още няколко думи на неразбираемия си език. Ливия поклати безсилно глава и се огледа. Виждаше, че отново е в метална кутия, но различна. Преместили са я, докато е спяла. А децата — Кай, момчето от племето Яо… ги нямаше.
— Насон! — извика тя. — Насон!
Повечето хора бяха възрастни. Половината изглеждаха азиатци — може би китайци. Другата половина изглеждаха, сякаш бяха от странното племе на жената със забрадката. Имаше две деца на възрастта на Ливия. Мислеше си, че може да са индийци, но не беше сигурна. Само веднъж беше виждала техни снимки в учебниците в селското училище.
Ливия се изправи на крака. За момент се олюля, усещаше се уморена и гладна.
— Тайландци? — каза тя на тайски, като местеше поглед от едно лице към друго. — Говорите ли тайски?
Те я гледаха с празно изражение. Никой не отговори.
Ливия премина на езика на Лаху, макар да знаеше, че е безполезно.
— Лаху? — попита тя. — Говори ли някой езика на Лаху?
Израженията им не се промениха.
Ливия се удари с юмруци по главата. Какво да направи? Какво да направи?
Забеляза, че стоят на групи и говорят с хората до себе си. Значи някои имаха общ език. Но никой не говореше езика на Ливия. Никога преди не беше искала толкова силно да поговори с някого, просто да я разбират, дори да не могат да отговорят на въпросите ѝ. Но беше напълно изолирана.