Падна на колене, покри лицето си с ръце и се разрида. Жената със забрадката я погали по косата и произнесе още непознати думи. Тонът ѝ беше успокояващ и очевидно се опитваше да помогне. Но нямаше как. Никой не можеше да ѝ помогне. Насон беше изчезнала и Ливия нямаше представа къде е, как е и какво ѝ се е случило. Не знаеше и тя самата къде е, къде отива и какво ще се случи, когато пристигне.
Когато се изтощи от плач, тя се облегна на стената. Може би трябваше да направи като Насон — да се пренесе в друг свят. Да си отиде, докато нещата се подобрят. Или може би да умре. Знаеше, че ще умре, ако спре да се храни. Мисълта ѝ се стори привлекателна. Това щеше да реши проблема и беше нещо, което можеше да контролира. Ще спре да яде и да пие. Ако това беше кошмар, накрая щеше да се събуди. Ако не, щеше да умре. И двете алтернативи бяха по-добри от това.
Ами ако Насон се нуждаеше от нея?
Тя затвори плътно очи и изстена през стиснати зъби. Трябваше да остане жива. Без значение какво ѝ струваше, беше длъжна да го направи. Докато намери Насон и открие какво се беше случило с нея.
Да. После можеше да умре. Можеше да умре, когато си поиска. Бяха ѝ отнели толкова много, но това не можеха.
Няколко дни и нощи изминаха така. Мъже идваха с храна, вода и кофи, както преди, но различни мъже — бели, кожата им беше с цвят на брашно от маниока. Двама от тях бяха по-високи от тайландските мъже, а телата им бяха по-яки и мускулести. Третият беше жилав. Всичките бяха с бръснати глави и имаха татуировки по ръцете. Не ѝ харесваше начинът, по който гледаха хората в металната кутия. Черепа и неговите хора тя усещаше като котки, които изпитват удоволствие да нараняват децата и да ги тормозят — както го бяха и направили. Но тези мъже бяха по-лоши. Когато гледаха Ливия, тя усещаше, че я виждат като животно, дори не животно, а предмет. Можеше да я хранят или почистят, или да я бият, дори да я убият, без да почувстват абсолютно нищо, нито удоволствие, нито съжаление.
Когато мъжете идваха, тя се опитваше да ги пита за Насон. Разбира се, те не отговаряха. Вероятно не я разбираха. Помисли си да чука по стената на металната кутия, както преди. Но Черепа и хората му бяха подготвени за това, а вероятно и белите мъже. Може би, ако опита отново, ще я набият.
Непрекъснато мислеше как да избяга. Но винаги поне един от мъжете пазеше вратата. Тя успя да погледне навън, докато те бяха в железния сандък. Беше смаяна от гледката — хълмове от едната страна, просторни ливади от другата. Това беше река, по-широка, отколкото беше виждала в гората. Вече не бяха в океана. И това беше друг кораб — много по-малък от първия.
Поне новите мъже не се опитваха да я изкарат извън металната кутия. Това беше облекчение.
В желязната кутия ставаше задушно и горещо през деня, много по-горещо от предишната. И по-студено през нощта. Мъжете бяха дали на всички по едно одеяло, но докато изгрееше слънцето и се покажеше сивата му светлина, Ливия трепереше.
Една вечер, малко след като се бяха нахранили, половината от хората започнаха да пъшкат и да се държат за стомаха. Скоро започнаха да повръщат в кофите. Сигурно нещо с храната. Ливия знаеше билки, които можеха да помогнат — но те бяха в гората, а гората никога не е била по-далече.
Следващата сутрин трима от болните бяха умрели — жената със забрадката и две деца. Ливия беше виждала умрели — най-вече хора от селото. Не се страхуваше. Но беше разочарована. Ако беше яла от лошата храна, сега може би щеше да е мъртва. При тази мисъл усети вина — ами ако Насон има нужда от нея? — но не можеше да спре да гледа завистливо мъртвите. Лицата им изглеждаха толкова спокойни.
Другите, които се разболяха, бяха слаби, но иначе изглеждаха наред. Останалите преместиха труповете до една стена и ги покриха с одеяла.
Когато мъжете дойдоха с храната, повдигнаха одеялата. Видяха, че хората са мъртви, но ги оставиха там. Нахраниха всички, смениха кофите, както винаги, и си тръгнаха, без да обръщат внимание на онези, които се опитаха да ги заговорят. Ливия не разбираше. Тя знаеше, че телата скоро щяха да започнат да миришат. Трябваше да бъдат изгорени или заровени.
Още един ден измина. Непрекъснато я гризеше безпокойство за Насон. Сякаш някой беше отрязал част от нея — ръка, крак, част от сърцето ѝ — и отрязаното беше заменено със сурова, пулсираща болка. Опита се да се отнесе някъде като Насон, но не можа. Успяваше най-много да постигне едно състояние на полусън или полубудност. Свиваше се на пода с лице към стената, без да мисли, без да чувства, без да е свързана с нищо, просто един предмет във времето.