Но нещо я удари по гърба и я свали на земята, като изкара въздуха от дробовете ѝ. Изви врат и видя един мъж с черни дрехи, огромен мъж, застанал над нея с крак върху гърба ѝ. Тя се бореше и се гърчеше, но не можеше да се освободи. Мъжът обръщаше маскираното си лице ту на една, ту на друга страна, като от време на време я поглеждаше, а дългият му пистолет се движеше в посоката, в която гледаше.
Навсякъде се чуваше шум — стрелба, викове и един странен вой, като рев на животно, но по-силен и неестествен.
Най-накрая шумът спря. Огромният мъж свали маската си, после коленичи до нея и изви китките зад гърба ѝ. Тя усети нещо кръгло около тях, нещо гъвкаво, но и твърдо, което се затегна.
Опита да се освободи, но беше безполезно. Всичко беше безполезно. Защо не беше яла от лошата храна? Или защо просто не беше спряла да яде и да пие? Никога нямаше да може да помогне на Насон и никога нямаше да разбере какво е станало с нея. Сега тези мъже щяха да я наранят, да я накарат да прави гнусни неща, а тя нямаше да може да ги спре. Родителите ѝ я бяха продали, Насон я нямаше и тя си нямаше никого на света. Лицето ѝ се изкриви от мъка и тя пое дъх, изхлипвайки, после още един и изведнъж я обзеха такава безпомощност, празнота и отчаяние, че отметна глава назад и започна да ридае.
Мъжът се наведе и я повдигна за раменете. Тя дори не си помисли да бяга. Как да бяга с китки, вързани зад гърба? И къде да отиде?
Големият мъж ѝ каза нещо, но тя продължи да плаче. Беше се уморила от подобни безсмислици, от това, че не разбира какво ѝ говорят хората. Единственото ѝ желание беше да узнае къде е Насон. А ако Насон беше мъртва, тогава искаше и тя да умре. Не я интересуваше нищо друго.
Големият мъж я хвана под едното рамо и я задърпа по палубата. През сълзи тя видя още хора и от сините им униформи, като тези на тайландските полицаи, които идваха в селото, когато имаше някакъв проблем, се досети, че са от полицията. Това не я обнадежди. Тя не познаваше тези хора и не им се доверяваше. Фактът, че носеха униформи, можеше да е добър знак, но можеше и да не е. Във всеки случай, какво значение имаше?
Някои хора от металния сандък вече бяха на палубата. Седяха със скръстени крака и китките им бяха завързани отзад като нейните. Други полицаи водеха още хора на палубата, също със завързани зад гърба китки. Ливия се обърна и видя двама от мъжете, които ги хранеха на кораба, по лице на земята, неподвижни и в локви кръв. Сигурно полицията ги беше застреляла. Това не я зарадва, нито натъжи. Когато бяха живи, тя се нуждаеше от тях заради храната и водата. Но сега вече не. Така че нямаше значение дали са живи, или мъртви.
Големият полицай отново ѝ каза нещо, но от неговите безсмислици тя започна да плаче по-силно. Той сложи ръка на рамото ѝ и я натисна надолу, а Ливия осъзна, че иска от нея да седне. Но тя не искаше да седне. И не искаше да слуша. Започна да се съпротивлява на неговия натиск и се разрева неудържимо. Мъжът я натисна по-силно. Краката ѝ поддадоха, но тя не желаеше да се подчини.
Тогава една тъмнокожа жена в синя униформа дойде и бутна назад мъжа. Ливия не разбираше думите на жената, но тя очевидно беше ядосана и мъмреше големия мъж. Заспориха и после жената посочи встрани. Мъжът я изгледа гневно и тръгна в същата посока.
Жената наведе глава на нивото на Ливия и я погледна в очите. После каза нещо. Ливия нямаше представа какво, но тонът ѝ беше мек и сърдечен. Ливия гледаше кожата ѝ очарована. Беше с цвят на шоколад, по-тъмна от най-мургавите хора от планинските племена, но очите ѝ бяха светли, а устните и бузите — по-пълни. Ливия беше виждала такива хора по телевизията в селото и бегло осъзна, че винаги си е мислела, че съществуват само в телевизора. Тя примигна, за да се приспособят парещите ѝ очи. Кое е реално? Какво е телевизията? Селото сън ли е? Къде е Насон?
Жената с цвят на шоколад продължи да говори — тихо нежно и окуражително. Ливия разпозна в този тон начина, по който тя би говорила на някоя свиня, хранеща малките си и станала нервна от нейното появяване. После, докато все така говореше успокоително, жената мина зад Ливия и изведнъж ръцете ѝ бяха отвързани. Ливия раздвижи ръце и масажира китките си. Жената хвърли нещо на земята и Ливия видя, че беше някаква пластмаса и жената я е срязала с ножа, който държеше. Жената затвори ножа и го сложи на един колан с инструменти, включително пистолет в специален кобур.
Друг голям мъж в униформа притича и започна да спори с жената с цвят на шоколад, като правеше жестове към Ливия и после към срязаната пластмаса на земята. Очевидно не беше доволен, че са отвързали Ливия. Но жената не отстъпи. Тя повиши тон и застана плътно пред лицето му, докато накрая той, както първият, си тръгна като куче с подвита опашка.