Ливия седя с часове на топлото слънце и наблюдаваше, опитвайки се да разбере какво става. Десетки хора в различни униформи тичаха напред-назад, водеха си бележки и правеха снимки; събираха неща, прекалено малки, за да може Ливия да ги види, и ги слагаха в пластмасови пликчета; говореха си по малки кутии, които Ливия сметна за радио. Жената с шоколадовата кожа стоеше наблизо през цялото време. Тя даде на Ливия пакет с нещо солено и хрупкаво за ядене и консервна кутия с нещо сладко за пиене и не позволяваше на никого да ѝ завърже китките, както на останалите хора. Ливия се чудеше дали го прави, защото е дете. Не знаеше, но поне не беше завързана. Да си завързан, е ужасно.
Една кола спря и дойдоха още хора — хора с азиатски лица, а не тъмни или бели. Те клекнаха и поговориха с хората от металния сандък и след известно време полицаите започнаха да отвързват хората. Азиатските хора се опитаха да говорят с Ливия, но тя не ги разбираше.
— Знаете ли какво се е случило със сестра ми Насон? — повтаряше тя непрекъснато на тайски и на езика на Лаху, но никой не я разбираше, както и тя тях.
Полицията заведе всички в голяма модерна сграда — болница, както разбра Ливия по хората, облечени в бели престилки, макар че беше ходила само в клиниката на планинските племена близо до селото ѝ. Ливия седеше в малка стая, на маса, покрита с мека бяла хартия, а тъмнокожата жена се беше облегнала на отсрещната стена. Влезе един бял мъж с бяла престилка. Ливия разбра, че е доктор — имаше авторитетен вид и на врата му висеше инструмент за слушане на сърца. Той каза няколко думи, после се опита да докосне Ливия с инструмента. Но мисълта този непознат мъж — някакъв мъж — да я докосне, беше ужасяваща. Ливия се дръпна назад и оголи зъби. Той отстъпи, после се намръщи и отново пристъпи напред. Ливия сложи ръце на масата, готова да скочи и да избяга. Но тъмнокожата жена поговори с него, както с предишните мъже, и той излезе от стаята.
Тъмнокожата жена посочи към себе си и каза:
— Таня. — После посочи към Ливия и повдигна вежди.
Ливия разбра. Чернокожата жена се казваше Таня и питаше как се казва Ливия.
— Лаби — каза Ливия.
Усмихната, Таня протегна ръка и каза:
— Здравей, Лаби.
Ливия погледна ръката на Таня. Трябваше ли и тя да протегне ръка? Направи го по същия начин като Таня.
Таня се засмя. Тя взе ръката на Ливия и нежно я раздруса нагоре и надолу. Ливия разбра — те не използват техния жест за поздрав със събрани длани под брадичката и лек поклон. А се здрависват. Таня се беше представила. Тя се държеше мило. Още от момента, когато прогони първия полицай и освободи ръцете на Ливия.
Беше добре някой да се държи мило с нея. Но макар да беше благодарна, Ливия не ѝ се доверяваше. Любезността можеше да изчезне всеки момент. Може би на Таня щеше да ѝ стане досадно. Може би нещо щеше да я ядоса. А може би щеше да продаде Ливия, както родителите ѝ.
Така че не. Ливия нямаше да се довери на Таня, макар тя да се държеше мило. Нямаше да се довери на никого.
Чакаха. Една жена в бяла униформа донесе храна на поднос. Макар да беше много гладна, Ливия не знаеше дали да яде, защото яденето щеше да я поддържа жива. Но после си помисли за Насон. Така че погълна всичко от подноса — пиле с ориз, някаква сладка напитка и един странен полупрозрачен, червен куб, който се тресеше и имаше вкус на малини. Таня излезе, когато Ливия свърши, и след малко се върна с друг подобен поднос. Ливия отново омете всичко.
Почакаха още. В стаята имаше телефон. Както много други неща, които виждаше тук, и за него Ливия знаеше какво представлява, но никога не го беше използвала. От време на време телефонът звънеше, а Таня го вдигаше, говореше в него и после го слагаше обратно. По време на един от тези разговори тя не го сложи обратно — кимаше енергично и говореше възбудено, и после го подаде на Ливия. Ливия гледаше несигурно телефона, а Таня ѝ направи жест, сякаш очакваше от нея да стори нещо. Ливия вдигна телефона до лицето си и го погледна. Чу един тънък женски глас, който говореше на тайски:
— Здравей? Здравей, там ли си?
Чувството, че разбира някого, който също ще я разбере, беше толкова поразително, че гърлото на Ливия се сви и в очите ѝ се появиха сълзи. Таня я погали по ръката и изглеждаше странно, сякаш и тя щеше да се разплаче.
Ливия вдигна телефона до ухото си, както беше правила Таня.