— Да — успя да изграчи на тайски. — Да, тук съм. Моля те, знаеш ли къде е Насон? Сестра ми. Къде е?
— Ало? Сестра ти?
— Да, да, сестра ми Насон. Къде е тя? Моля те.
— Аз… не знам, но ще се опитам да ти помогна. Тайландка ли си? Преводачите смятат, че може би си тайландка.
— Да. Аз съм от племето Лаху.
— От Тайланд ли идваш?
— Да, да.
Жената каза нещо, което Ливия не разбра.
— Моля те, говори по-бавно — каза Ливия. — Моят тайски не е много добър.
— Съжалявам — каза жената. — Аз работя за тайландското правителство. В Америка. Във Вашингтон. Столицата на Америка.
Ливия се обърка.
— Америка… какво? Защо?
— Ти си в Америка. В Луълин, Айдахо.
Америка? Не. Не можеше да бъде. Но те пътуваха с кораба дълго време… да не би да бяха прекосили океана? Ливия никога не се беше чувствала така дезориентирана, откъсната от всичко познато. Спокойно можеха да ѝ кажат, че е на Луната.
Отчаяно искаше да разбере думите на жената.
— Лу-ъ-лин? — внимателно каза тя. — Ай-да-хо?
— Един град в Америка. А аз съм в тайландското посолство във Вашингтон.
Беше много обезсърчаващо да не знаеш някои думи.
— По-сол-ство?
Последва пауза.
— Добре, първо трябва да намерим човек, който говори езика на Лаху, за да поговори с теб.
— Да, моля те. Да говори Лаху.
— Добре. Полицията ще се погрижи за теб там. Докато намерим човек, който говори Лаху.
— Чакай, чакай, а сестра ми Насон? Къде е тя?
— Полицията ще ти помогне по този въпрос.
— Но…
— Полицията ще ти помогне. Ще ти намерим човек, който говори Лаху. Всичко ще е наред.
— Но…
Ливия чу щракване. След това се чуваше само някакъв сигнал. Тя погледна телефона, сложи го пак до ухото си и накрая осъзна, че тайландската жена я няма. Върна телефона на Таня и отново започна да плаче.
Таня я погали по рамото и започна да ѝ говори успокоително. Тя подаде на Ливия някаква мека бяла кърпичка като тоалетна хартия. Ливия я погледна неразбиращо. Таня се усмихна, взе хартията и нежно докосна бузите ѝ. Ливия се смути — значи използват тази хартия, за да си бършат сълзите, а не само за тоалетна? Това беше нещо дребно, но всичко ѝ беше така поразително чуждо, че се разплака още повече. Вдигна обаче хартията до бузите си и изтри сълзите, защото така искаше Таня.
След това просто чакаха. Още доктори влизаха и излизаха. Таня поговори с тях. Те не обезпокоиха Ливия.
Периодично се чуваха гласове по радиото на Таня. То беше прикрепено със спираловидна жица към черна кутия, закачена на рамото на Таня. Микрофон, разбра Ливия, какъвто имаше в селото, когато правеха караоке. Когато от радиото се чуваха гласове, Таня вземаше микрофона и говореше в него. Един от тези разговори продължи по-дълго от останалите. Таня гледаше към Ливия, докато говореше, и сякаш се караше. Когато разговорът свърши, тя клекна, така че да погледне Ливия, която още седеше на масата. Таня произнесе някакви думи — според тона ѝ звучаха като въпрос — и Ливия видя, че е тъжна или неспокойна, а това разтревожи и Ливия. Малко по-късно друга жена със синя униформа влезе, но тя беше бяла. Таня направи жест към бялата жена и каза на Ливия:
— Камий.
Таня ѝ представяше новата полицайка. Което означаваше, че си тръгва. Значи Ливия е била права, не трябваше да се доверява на Таня. Не трябваше да се доверява на никого.
Ливия обърна глава настрани и не каза нищо. Чу как жените си говорят, и после — звука от вратата, която се отвори и затвори. Когато погледна отново, Таня я нямаше, беше заменена от Камий.
Някой донесе още топла храна на поднос — някакво месо и зеленчуци, които Ливия не познаваше. Във всеки случай, погълна всичко. После ѝ донесоха одеяло и възглавница. Тя спа, свита на масата, и няколко пъти през нощта се буди дезориентирана и уплашена, сънуваща, че е в тяхната гора с Насон.
На сутринта Таня се върна с няколко непознати хора: трима бели мъже в костюми и вратовръзки и една жена в западни дрехи, но с лице на племето Лаху. Жената погледна Ливия и каза на езика на Лаху:
— Здравей, аз съм Нану, но тук ми викат Нанси. Ти ли си Лаби?
Отново, както предишния ден, когато беше говорила с онази тайландка, Ливия беше връхлетяна от поразителното чувство, че може да разбира някого, и този път този някой ѝ говори на нейния роден език.
— Да! — отвърна тя, кимна енергично и изтри сълзите от очите си. — Да, аз съм Лаби. Моля ви, знаете ли къде е сестра ми Насон?
— Не знаем, Лаби, но искам да ми разкажеш всичко, за да можем да ти помогнем. Беше ли сестра ти с теб на кораба?