— Не на този кораб. На друг кораб. По-голям. Този, който ни взе от Тайланд.
— Добре, почакай малко, докато преведа на тези хора какво казваш. Те ще се опитат да ти помогнат. Разбра ли?
Ливия кимна рязко, стиснала челюсти. Сега, когато можеха да я разбират, ѝ беше почти непосилно да не говори.
Нану преведе, като говореше по-скоро на мъжете в костюми, отколкото на Таня и другата полицайка. После се обърна към Ливия:
— Лаби, малкият кораб, на който беше и с който дойде тук, е дошъл от Портланд.
— Портланд?
— Да, един град на западния бряг на Америка. Беше ли Насон с тебе, когато те натовариха на малкия кораб в Портланд?
Образът на Насон, безмълвна, безучастна и кървяща, се появи в ума на Ливия и тя се опита да го изтласка. Тези хора се опитваха да помогнат. А за да помогнат, им трябваше информация. Колкото повече научеха от Ливия, толкова повече неща щяха да могат да ѝ кажат.
— Аз… така мисля. Мъжете, които ни взеха, ме приспаха. Когато се събудих, бях на малкия кораб. И — гласът ѝ секна за момент, но тя се насили да продължи — Насон я нямаше.
— Знаеш ли колко време сте били на големия кораб?
— Не съм сигурна. Бяхме в един метален сандък. Но ми се струва, че може би… една седмица. Това наистина ли е Америка?
— Да. Една седмица е предостатъчно да се стигне до Портланд. Имаше ли други хора с теб на големия кораб?
Америка. Ливия още не можеше да повярва. Беше толкова зашеметяващо и объркващо. Тя изтласка чувството и се насили да се фокусира.
— Да, единайсет деца плюс Насон и аз. От племената Хмонг, Яо… от всичките планински племена.
Нану преведе на мъжете в костюми и после поговори с тях. След това се обърна към Ливия:
— Някои от тези мъже са от Агенцията за имиграция и натурализация. Това означава, че са експерти по незаконен трафик и контрабанда на хора.
— Контрабанда на хора?
— Това, което се е случило с теб и сестра ти. И другите деца. Контрабандистите прекарват хора от бедните държави в по-богатите.
— Искаш да кажеш, крадат хора?
— Да, точно това искам да кажа. А понякога крадат и деца.
Един от мъжете каза нещо на Нану. Нану кимна и се обърна към Ливия:
— Съществува голяма контрабанда на хора от Тайланд и през Тайланд, а тези хора се опитват да я спрат. Те искат да им опишеш мъжете, които са те взели, за да ги открият и арестуват.
Ливия им каза всичко, което знаеше за Черепа, Мръсната брада и Четвъртитата глава. Мъжете зададоха доста въпроси, а Нану превеждаше.
По едно време Нану попита:
— Лаби, мъжете… нараниха ли теб или сестра ти?
От начина, по който го формулира, Ливия разбра какво искаше да каже с това нараниха. Без да мисли, тя отвърна:
— Не. Просто ни държаха в сандък като този в малкия кораб. И набиха с колан едно момче от племето Хмонг на име Кай, когато се опита да избяга.
Нану я погледна и Ливия усети, че тя разбра защо момичето лъже, че мъжете не са наранили нея или Насон. Но жената не настоя повече. Не че имаше значение. Ливия прекалено много се срамуваше от онова, което бяха правили с нея мъжете, и изпитваше прекалено силна вина за това, което бяха сторили на Насон. Нямаше да признае за това на никого. Никога.
Таня каза нещо на Нану, която преведе:
— Къде можем да намерим родителите ти, Лаби?
Ливия веднага стана подозрителна:
— Защо?
Нану кимна, сякаш вече беше разбрала:
— Лаби, родителите ти да не са…
— Родителите ми са мъртви.
Нану преведе и последва оживен разговор в продължение на няколко минути. Един от белите мъже изглеждаше по-властен от другите, докато разговаряха. Беше по-висок и по-як от другите, плешив, с изключение на ивица късо подстригана черна коса около главата. Очите му бяха широко разположени, зад телени очила, и имаше меки и месести уши, чиято долна част беше дебела като малки палци. Когато погледна от него към другите мъже и обратно, тя осъзна, че и дрехите му бяха по-хубави — сини, с вертикални бели райета, докато костюмите на другите двама бяха сиви. Ако тези двамата бяха от Агенцията за имиграция и натурализация, то той беше нещо различно. Дали в Америка имат кралска фамилия, както в Тайланд? Въпреки че другите двама се отличаваха, те не се отнасяха с него, както тайландците към краля. Какво тогава? Да не би просто да е богат?
Като направи жест към плешивия мъж, Нану каза:
— Лаби, този човек е господин Фредерик Лоун. Той е много загрижен за твоето благополучие.
Ливия присви подозрително очи:
— Защо?
— Хората от Агенцията за имиграция и натурализация… мислят да те върнат в Тайланд.