Ливия никога не беше виждала такова великолепие, освен по телевизора в селото. Къщата беше на два етажа — четири, заедно с мазето и тавана — с общи стаи на долния етаж и спални на горния. Дворът беше голям и наклонен, с идеално подрязана трева. На масивната предна порта имаше колони и на една от тях се вееше знамето на Америка. Вътре си беше наистина вътре — никакъв вятър, никаква влага и никакви звуци. Ливия дори не знаеше дали вали, ако не погледнеше през прозорците. Някои от подовете бяха от гладък камък, други бяха от дърво, покрити с килими. По стените висяха картини. Имаше машини, които правеха въздуха вътре сух и хладен — прекалено хладен за Ливия и ѝ трябваха допълнителни одеяла през нощта, за да се чувства добре. Не споделяха обща баня и тоалетна, както в селото; вместо това имаха пет отделни стаи за тоалетни и миене. Никой тук не переше мръсните дрехи на реката и не ги провесваше на въже да изсъхнат на слънце, а използваха машини за пране и сушене. Имаше огромен хладилник, за да изстудява храната и дори да прави лед. Ледът беше едно от нещата в къщата, които ѝ харесваха. Тя беше очарована колко е студен и твърд и как може да го разтопи, докато го върти в устата си. Но се научи да не взема от него, когато госпожа Лоун беше в кухнята, понеже тя я наблюдаваше така, сякаш очакваше да открадне нещо.
Въпреки че къщата беше голяма и луксозна, на Ливия не ѝ харесваше. Не просто защото всичко ѝ беше чуждо. Имаше нещо… нереално в нея, нещо обезпокоително. Животът в селото беше толкова колективен, всички хора живееха, работеха и дори спяха един до друг. Но семейство Лоун, изглежда, не прекарваха много време заедно. Може би е било различно, когато техните деца — Ливия разбра, че имат четирима синове — са живеели в къщата. Но сега те бяха пораснали и се бяха отделили, а семейство Лоун сякаш живееха всеки свой отделен живот. Господин Лоун тръгваше на работа рано сутринта, преди госпожа Лоун да стане. Госпожа Лоун обличаше хубави дрехи и прекарваше по-голямата част от деня навън — Ливия не знаеше защо, но след като си имаха прислужница, градинар и дори готвачка, изглежда, нямаше никаква домакинска работа, която да върши. Повечето пъти Ливия ядеше сама в огромната кухня. Понякога, когато господин Лоун се връщаше от работа, той и госпожа Лоун се хранеха заедно, но Ливия рядко ги чуваше да разговарят. Друг път госпожа Лоун прекарваше вечерите си на някакво място, което наричаше своя „бридж клуб“.
През първата си сутрин в тази непозната къща Ливия беше посрещната от Нану, която ѝ обясни, че господин Лоун я е наел да я учи да говори английски. Трябваше да го научи бързо, каза ѝ Нану, защото бяха останали само два месеца от лятото и после Ливия трябваше да тръгне на училище в Луълин, където, като тринайсетгодишна, щеше да бъде записана в средно училище. Ливия изпитваше ужас да ходи на училище в това непознато място, но прие, че трябваше да направи каквото ѝ кажеше господин Лоун. Ако решеше, че не я иска в къщата, тя не знаеше къде да отиде.
Освен това не беше лошо да научи английски език. Още помнеше ужасното чувство, когато не можеше да общува и да накара някого да я разбере. Ливия не искаше да бъде зависима от преводачи или от някого другиго. Така нямаше да бъде безпомощна. Сега беше в Америка и макар това да всяваше страх у нея, си имаше и добрите страни — ако беше в Америка и говореше английски, щеше да успее да намери Насон.
Господин Лоун ѝ беше обяснил чрез Нану, че Лаби е чуждестранно име за американците и той и госпожа Лоун искат да ѝ викат „Ливия“ — едно американско име, по същия начин, както наричат Нану „Нанси“.
Ливия не смяташе, че госпожа Лоун изобщо иска да я нарича някак, понеже никога не беше произнесла името ѝ и всъщност рядко говореше с нея, а предпочиташе неохотно да ѝ кимне или да се усмихне насила, когато не можеше просто да я игнорира. Въпреки това Ливия приветства промяната. Името ѝ беше Лаби. Но с името Ливия се усещаше като някого другиго, чувстваше го като щит или маска, нещо, зад което да скрие истинското си аз.
Така че Лаби стана Ливия и седеше всеки ден с Нану на полираната дървена маса в трапезарията на семейство Лоун, чувствайки се неловко в този странен тапициран стол и гледайки подозрително гигантската лампа, висяща над тях, която имаше пипала на октопод, направени от парчета стъкло, и която Нану наричаше „полилей“, а гласовете им ехтяха сред стените, боядисани в кремаво. На обед една прислужница им носеше храна. Нану каза на Ливия, че трябва да говорят на английски дори по време на почивките си, но Ливия усещаше, че на жената ѝ липсва собственият ѝ език, и понякога се съгласяваше да говорят на него, докато ядат. Нану каза на Ливия, че майка ѝ е била прехвърлена контрабандно в Америка като Ливия и че тя се е родила тук и автоматично е станала американска гражданка. Майка ѝ работела като чистачка в големи американски къщи като тази, а Нану ѝ помагала, докато успяла да си намери по-хубава работа — на непълен работен ден като преводачка в тайландското посолство във Вашингтон. Но господин Лоун ѝ плащал повече от посолството, за да дойде в Луълин да учи Ливия, за което му била благодарна. Господин Лоун бил много влиятелен човек, каза ѝ Нану, а Ливия имала късмет, че се интересувал от нейното благополучие.