Следобед още жени идваха в къщата, бели американки, всичките от местното училище, на които господин Лоун плащаше през лятото да ѝ преподават частни уроци по математика, природни и социални науки. Докато слънцето в небето слизаше на запад и трапезарията се изпълваше със златиста светлина, Ливия учеше алгебрични уравнения, характеристиките на едноклетъчните и многоклетъчните организми и причините за Американската революция и Гражданската война. Математиката беше любимият ѝ предмет, понеже не се изискваха много познания по английски език. По другите предмети превеждаше Нану. Имаше много за учене и нищо не беше лесно, но това, че можеше да контролира нещо, възможността да се усъвършенства, стимулираше Ливия и тя учеше прилежно дори по време на вечеря и в леглото. Накрая от умора не можеше да се концентрира и усещаше как задрямва и се буди, докато упражняваше английския си с магнетофон.
Но независимо колко беше уморена, никога не си лягаше, без да коленичи пред прозореца с лице, обърнато към света навън, и да шепне на езика на Лаху, сякаш Насон можеше да я чуе:
— Обичам те, пиленцето ми. Никога няма да те забравя. Никога няма да спра да те търся. И един ден ще те намеря.
Всяка вечер, когато се прибираше вкъщи, господин Лоун идваше в трапезарията с разхлабена вратовръзка и питие в ръка, за да пита за напредъка на Ливия. Ливия познаваше по миризмата, че той пие алкохол, нещо, което тя не харесваше, защото Черепа и другите мъже също обичаха алкохол. Нану даваше блестящи отзиви и след няколко седмици Ливия вече можеше да отговаря сама на въпросите на господин Лоун. И всеки ден тя му задаваше своя въпрос:
— Господин Лоун, научихте ли нещо за сестра ми Насон?
— Не съм, Ливия, но те уверявам, че се опитвам. И моля те, не се притеснявай да ме наричаш Фред.
Когато той си тръгна, Ливия помоли Нану да ѝ обясни фразата „не се притеснявай“. Изглежда, че докато, от една страна, оставя на Ливия избора да го нарича, както си иска, от друга страна, ѝ дава да разбере неговите предпочитания. Явно в Америка използването на първото име загатва за фамилиарност, докато обръщението на фамилно име е по-уважително, но и по-резервирано. Ливия реши, че докато има право на избор, ще го нарича господин Лоун. Тя не го харесваше още от самото начало. И понякога не ѝ харесваше начина, по който я гледаше. Напомняше ѝ на Черепа.
Ливия приветстваше непрекъснатото учене. Колкото повече научеше, толкова по-голям контрол щеше да има върху нещата. Ученето беше и единственото нещо, което ѝ помагаше да не мисли за Насон. Ученето и спането — когато не правеше едното или другото, тревогата я измъчваше като болест.
Единственото разнообразие в рутината беше в неделя сутрин, когато семейство Лоун водеше Ливия на църква. За тези случаи ѝ беше предоставен шкаф, пълен с дрехи, които тя намираше за грозни и ѝ беше трудно да се движи с тях. Но полагаше усилия да не покаже притеснението си — не само за дрехите, но и за цялото преживяване. Тя знаеше за християнството — половината от богатите хора от племето Яо бяха християни, покръстени от мисионери, но вярванията на племето Лаху бяха по-неопределени и по-гъвкави. Ливия знаеше, че има духове, обитаващи дърветата, скалите и реките, и в това имаше смисъл, защото дърветата, скалите и реките бяха реални. Ала невидимо същество, което е навсякъде и в същото време никъде? Изглеждаше ѝ глупаво и беше изумена, че хората вярват в него. Когато господин Лоун я питаше всеки път дали е била развълнувана от службата или проповедта, тя му отговаряше с „да“, колко хубаво е било и колко проникновено, дума, която беше научила от Нану, въпреки че все още разбираше само отделни изречения. Истината беше, че не ѝ харесваше как тези хора искаха да споделя тяхната глупава вяра. Какво им влизаше в работата?
През уикендите семейство Лоун имаха посетители, понякога много. Всички бяха облечени в хубави дрехи и една допълнителна прислужница и готвачката раздаваха напитки и сандвичи на подноси. Господин Лоун викаше Ливия вътре, за да я представи на гостите, като им казваше колко е умна, колко бързо е научила английски език и се е приспособила към новия живот. Ливия разбираше само част от разговорите, но не ѝ трябваха думи, за да осъзнае, че всички тези хора се страхуваха от господин Лоун или искаха нещо от него, или и двете, и затова идваха в къщата му, а не защото го харесваха или искаха да му бъдат истински приятели.