Един от хората, на които я представи господин Лоун, се казваше Гари Емануел, началникът на полицейското управление.
— Господин Емануел знае за Насон — каза ѝ господин Лоун — и прави всичко възможно да я намери.
Нану беше казала на Ливия, че в Америка се смята за неучтиво да не гледаш някого в очите. При племето Лаху беше различно — гледането в очите изразяваше гняв или агресия. Така че тя погледна в очите началника на полицията. Не ѝ хареса това, което видя. Късо подстригана коса с цвят на метал, провиснали бузи и бял мустак, студени сини очи и усмивка, с която си мислеше, че може лесно да излъже едно глупаво малко момиче, което го гледа и ѝ е трудно да срещне погледа му.
— Точно така — каза Емануел. — Държа полицейското управление на Луълин да използва всичките си контакти и ресурси. Ще намерим сестра ти, не се тревожи.
На Ливия не ѝ харесваше неговото обещание. Защото откъде можеше да бъде сигурен? Щеше да му има повече доверие, ако беше казал, че ще се опита.
Но може би беше прекалено подозрителна. Това място… беше толкова различно от нейните хора и селото ѝ. Може би просто не разбираше. И какъв избор имаше, освен да се опита да бъде търпелива, отзивчива и да се надява?
Така че тя просто благодари на началник Емануел за неговата любезност и му каза колко е важно за нея да намери Насон.
Другите посетители обикновено ѝ казваха със състрадателни изражения колко е „смела“, след като е преживяла такова „изпитание“, и колко е „благословена“, че господин Лоун е решил да я отгледа в собствената си къща. Ливия искаше да вземе тяхното състрадание и да го запрати обратно в лицата им. Но знаеше, че трябваше да изиграе ролята, която искаше господин Лоун, затова им благодареше и им казваше, че действително е щастливка и че семейство Лоун са много великодушни, а Луълин е най-хубавото място на света.
Но Луълин не беше красив. Беше чужд. И имаше нещо… гнило в него, нещо, което усещаше в начина, по който хората гледаха господин Лоун и по който общуваха, нещо мрачно и някак срамно. То ѝ напомняше за една миризма — тази, която идва изпод колиба, когато някакво животно се е заклещило и е умряло там. Иначе всичко изглеждаше добре, но докато не намереха трупа на животното и не го изхвърлеха, щеше да продължи да мирише.
Глава 19
Тогава
Една вечер, докато Ливия се подсушаваше, след като си беше взела душ, малкото резе на вратата на банята изскочи и вратата се отвори. Тя отскочи назад сепната и изплашена, като се покри с хавлията.
Беше господин Лоун, с изкривена вратовръзка и питие в ръка. Сигурно се беше върнал, докато си е вземала душ. Затова не го беше чула.
Тя го наблюдаваше смутена и разтревожена. Дали не беше научил нещо за Насон? Дали искаше да ѝ каже веднага?
Той я изгледа от горе надолу, като дишаше учестено, със зачервено лице. Миришеше силно на алкохол.
— Защо си заключила вратата, Ливия?
Тя не знаеше какво да отговори.
— Аз… винаги заключвам, когато си вземам душ.
— Ти заключваш. Не трябва да го правиш. Сега сме семейство. Нямаме тайни един от друг.
Искаше да възрази, да му каже, че няма друго семейство освен Насон. И защо я обвиняваше, че има тайни? Тя просто искаше уединение, докато беше в банята. Ливия беше тази, която трябваше да го обвини, понеже не беше правилно да насилва вратата по този начин.
Но това беше неговата къща. И тя не знаеше как да изрази тези свои мисли. Така че само каза:
— Да не става въпрос за Насон?
— Не съвсем — каза той. — Не директно. Всъщност става въпрос за теб.
Той отпи от питието, после изчака, сякаш очакваше Ливия да каже нещо. Когато тя не го направи, господин Лоун каза:
— Трябваше да използвам влиянието си, да искам услуги, но всичко ще бъде официално. Това имах предвид, като казах, че сме семейство. Понеже госпожа Лоун и аз ще те осиновим. Ти ще бъдеш Ливия Лоун, американска гражданка. Как ти звучи?
Всъщност звучеше ѝ ужасно, сякаш я бяха хвърлили в клетка, която усеща, но не може да види ясно. И защо ѝ го казваше тук и сега?
— Аз… не знам.
— Е, определено можеш да си помислиш. Но аз усещам… че нещата ще проработят. Радвам се, че дойде в нашия живот, Ливия. Имаме четирима синове, но никога не сме имали дъщеря. Едно семейство не е същото без дъщеря. Винаги съм искал момиче. И мисля… не е случайно това, че дойде при нас. Вярвам, че Господ е чул молбите ми и се е смилил. Смяташ ли, че е станало така?