— Аз… така мисля. — Обаче не мислеше така. Само искаше да каже това, което той искаше да чуе, за да си тръгне и тя отново да заключи вратата. Не беше правилно да стои тук и да говори с него, докато от косата ѝ капеше вода и се беше покрила само с една кърпа.
— Така че не искам да има заключени врати между нас. Никакви тайни. Или… може би има по-добър начин да го кажа. Искам да си доверяваме един на друг тайните. А не да ги крием. Разбираш ли?
Неговите думи и начинът, по който я гледаше, все повече я тревожеха.
— Така мисля.
Той се усмихна.
— Това, което искам да кажа, е… да ми се доверяваш.
— Добре.
— Доверяваш ли ми се, Ливия?
Тя знаеше, че трябва да каже „да“, но не можеше. Опита се да мисли.
— Ти… държиш добре с мен.
— Се държиш. Аз се държа добре с теб.
— Да. Се държа. Нану опитва да ме учи на граматика.
— Се опитва. Но доверяваш ли ми се?
— Аз… малко те познава. Искам да кажа, малко те познавам.
Той сериозно кимна.
— Да. И аз искам да ме опознаеш повече. Наистина да ме опознаеш. И аз да те опозная истински. Разбра ли?
Просто тръгвай, помисли си тя. Просто си тръгни.
— Добре.
Той пристъпи по-близо и тя отстъпи назад. Но зад нея беше стената и можеше само да се притисне в студените плочки. Той сложи ръка на рамото ѝ. Ливия искаше да махне ръката му, но се страхуваше какво би означавало и какво би направил той. И беше ядосана, много ядосана, че е отключил вратата и е влязъл, без да пита, и че ѝ задава такива въпроси и я гледа по този лош начин. Знаеше, че трябва да го гледа в очите, но се страхуваше, че той ще види гнева ѝ и ще се обезпокои. Така че гледаше надолу — като хората от Лаху, а не както ѝ беше казала Нану, че е прието в Америка.
Той я погали по рамото и после се наведе по-близо.
— Добре — каза той. — Много добре. Ще започнем да се доверяваме един на друг. Убеден съм. И ще си споделяме тайните. Това е много важно, Ливия.
Ливия кимна и се опита да не направи гримаса.
— И повече никакво заключване на вратите, разбра ли? Хората не го правят, когато си имат доверие.
Той стисна рамото ѝ и излезе.
Ливия не си направи труда да заключи отново вратата, когато той си тръгна — мислеше, че ще си има проблеми, ако я хване, че го прави, освен това резето се беше оказало безполезно.
Не ѝ харесваше, че беше влязъл в банята по този начин. Но какво можеше да направи! Беше неговата къща и той можеше да влиза, където си поиска.
Но. Но. Но.
Начинът, по който я гледаше. Начинът, по който дойде съвсем близо и я докосна.
Тя си припомни палубата на кораба. Черепа и другите мъже, и това, което я караха да прави. Поклати глава, опитвайки се да изтика спомена. Всички мъже ли са такива? Не бяха такива в селото, но… може би защото там Ливия и Насон бяха част от семейството. Или поне така ѝ беше изглеждало. Докато родителите им ги продадоха. И понеже останаха сами, всички мъже ли щяха да се държат по този начин? Как някога ще бъде в безопасност?
Тя отвори чекмеджетата, без да е сигурна какво търси, и спря, когато видя една метална шнола. Взе я, разгледа я и се замисли, после я сложи в процепа под вратата, бутна я с дъното на тежката чаша за вода, докато отиде до края. Завъртя дръжката и дръпна силно, но вратата не поддаде.
Тя доволно кимна. Господин Лоун ѝ беше казал да не заключва вратата, и тя не беше я заключила. Но сега също не можеше да се отвори.
Глава 20
Тогава
В деня преди да започне училище, Ливия се срещна за последен път с Нану. Другите преподаватели бяха спрели да идват предишната седмица, за да се подготвят за училище. А сега беше време Нану да се върне във Вашингтон. На Ливия ѝ беше тъжно, че Нану си заминава, а беше и уплашена. Имаше много неща, които още не разбираше — не само езика, но и хората, мястото и обичаите. Колкото и странно и непривично да беше всичко обаче, тя беше свикнала с рутината — трапезарията, учителите и ученето, докато се изтощеше и си легнеше през нощта. Дори църквата. Но утре всичко щеше да се промени.
На обед Нану стана и тръгнаха към предната врата. Нямаше да обядват днес, защото нямаше да има уроци следобед. Ливия не беше сигурна какво щеше да прави — досега не беше имала свободен следобед. Щеше да учи, реши тя.