— Чакай — каза Ливия, когато осъзна, че Нану е забравила нещо. — Книгите ти.
Нану погледна назад към учебниците, оставени на масата, и после към Ливия.
— Те са твои сега.
Разбира се. Имаше смисъл. Но това правеше заминаването на Нану по-реално. И по-окончателно.
На вратата Нану спря и се обърна.
— Да не би да се притесняваш за утре? — попита тя.
Ливия кимна. Не би го признала на никого другиго, но нямаше нищо против да го каже на Нану.
Нану се усмихна.
— Всичко ще бъде наред. Ти си готова. Не мога да повярвам колко много научи само за два месеца.
Цяла сутрин Ливия се беше надявала Нану да ѝ предложи да поддържат връзка — да ѝ даде адрес, телефон или нещо такова. Но Нану не го беше направила. Ливия я погледна, страхувайки се да попита.
Нану повдигна вежди.
— Какво има?
Ливия се поколеба и после изтърси на езика на Лаху:
— Може ли да ти пиша? Или да ти се обаждам? Просто… да ти казвам как се справям в училище.
Нану погледна надолу за момент и после каза на английски:
— Господин Лоун не смята, че е добре да говориш на езика на Лаху. Знаеш го.
Ливия премина на английски:
— Но може да говорим на английски. Или да си пишем. Ще бъде полезна практика за мен.
— Той изобщо не иска да говориш с мен.
— Какво? Защо?
Нану въздъхна:
— Според него няма да напреднеш бързо, ако поддържаме връзка. Няма да напреднеш с английския език.
— Но нали напреднах, докато бях с тебе.
— Да. Но сега ще ходиш на училище всеки ден и всеки ден ще говориш на английски с учениците. Ще имаш американски приятели. Те също ще искат да си американка. А не Лаху.
— Но аз съм Лаху.
Нану поклати глава.
— Трябва да се опиташ.
— Не искам.
— Аз искам да се опиташ.
Ливия превключи на Лаху:
— Тогава ми се обаждай. Пиши ми.
Нану отново поклати глава и погледна надолу сякаш се страхуваше, че някой ги подслушва. Тя каза на английски:
— Не, Ливия. Това не е добра идея. И двете ще си имаме неприятности.
Ливия се опитваше, но не можеше да разбере. Нану изглеждаше почти… уплашена. Но от какво?
— Защо неприятности? Как?
Нану се намръщи:
— Прекалено е сложно да ти обясня. Трябва да бъда предпазлива, разбираш ли? Има хора, които зависят от мен. Съжалявам, Ливия. И се гордея с теб. Но трябва да тръгвам. И няма да поддържаме връзка. Съжалявам.
Нану се обърна и в този миг, преди тя да си тръгне, Ливия помисли, че изглежда почти засрамена.
Ливия остана на прага изправена и със стиснати устни. Вече не се страхуваше. Беше ядосана. Наблюдаваше как Нану влезе в колата и тя се отдели от бордюра. Дори не се обърна да погледне назад. След няколко секунди изчезна.
Поне не се опита да те излъже, помисли си Ливия.
Но не беше напълно сигурна.
Глава 21
Тогава
Тази вечер Ливия си взе душ, докато семейство Лоун ги нямаше. Обичаше да е сама в къщата. И се чувстваше в безопасност да се изкъпе само когато господин Лоун не си беше у дома.
Тя изплакваше косата си от шампоана, когато чу, че някой се опитва да отвори вратата на банята. Дръпна перде то и надникна с разтуптяно сърце.
— Кой е? — извика.
— Ливия? Нали ти казах да не заключваш вратата!
Беше господин Лоун. Сигурно се беше върнал. А госпожа Лоун още я нямаше.
Ръцете на Ливия започнаха да треперят. Тя излезе изпод душа и се загърна с кърпа. Погледна към шнолата, заклещена под вратата.
— Не е заключено. Аз не съм… заключила.
Видя как дръжката се движи надолу и нагоре. После нищо. Тя изчака. Дали си беше отишъл?
Вратата експлодира навътре с ужасен трясък, удари се в стената и отскочи обратно. Господин Лоун влезе, като хвана вратата, за да не му пречи.
— Какво ти казах аз? — развика се той. — Какво?
Ливия се отдръпна назад ужасена. Опита се да измисли някакви думи, но умът ѝ блокира. Усещаше мирис на алкохол, тази ужасна миризма.
— Аз не… аз не… — заекна тя.
Той пристъпи и се наведе така, че лицето му се доближи на няколко сантиметра от нейното.
— Ти какво? Не ми се подчиняваш, така ли?
— Не! Аз… аз…
Той светкавично протегна ръка и дръпна кърпата от тялото ѝ толкова силно, че издърпа и нея. За секунди тя успя да задържи хавлията в ръце, но той я изтръгна от пръстите ѝ и я хвърли зад себе си. Ливия се прилепи трепереща към стената и се покри с ръце.
Господин Лоун пристъпи и се доближи толкова, че тя усещаше дъха му върху тялото си.
— Ще затваряш ли отново вратата?