Какво можеше да направи? Погледна надолу и разтвори ръце, докато по бузите ѝ течаха сълзи.
Той се пресегна назад и взе кърпата, после се приближи и я загърна с нея. Ливия усети напиращо ридание, но прехапа устни, за да го сподави.
— Повече не прави това с вратата — каза той.
Тя поклати глава и успя да каже:
— Няма.
— Когато науча други новини за Насон, искам да знаеш, че ще ги споделям с теб. Насаме. Всъщност в тази баня, където никой няма да може да ни чуе. Разбираш ли?
Тя кимна.
— Погледни ме, Ливия.
Тя го направи и за момент нейният страх, нейното смущение и дори мислите ѝ за Насон… се стопиха. Спря да плаче, усещайки само непреодолима, изгаряща омраза. Чувстваше я като сила, като нещо, извиращо от нея и все пак самостоятелно. Нещо ново у нея, още сравнително малко, но един ден щеше да се превърне в нещо голямо. Ужасяващо. Дали той го усещаше? Как беше възможно да не го усеща?
— Кажи ми, че разбираш. Кажи ми.
Тя остави погледа си да се разфокусира, така че да гледа по-скоро през него, отколкото в него. Така беше по-добре. Да. Беше по-добре да не го вижда.
— Разбирам.
Той кимна.
— Добро момиче. — Наведе се и я целуна по главата. — Скоро пак ще поговорим. Обещавам.
Ливия се облече веднага щом той си тръгна. После сложи глава под крана на мивката и отново изми косата си, търкайки мястото, където я бяха докоснали устните му.
Насон. Наистина ли беше добре? Дебнела я някаква опасност, да, но все пак беше добре, нали?
Част от нея ѝ казваше да не вярва на господин Лоун. Но как може някой да лъже за такова нещо? И освен това тя трябваше да му вярва. Трябваше. Трябваше да вярва, че Насон е добре. Че някак си скоро отново щяха да бъдат заедно.
Тя застана пред огледалото, докато се решеше. Беше смаяна, че господин Лоун не видя омразата ѝ. Беше сигурна, че не я видя.
Не можеше да каже защо, но осъзна, че трябваше да крие омразата си. Нейната омраза я накара да се почувства силна. И беше по-добре той да не знае, че е силна. Понеже нейната омраза… можеше да бъде нещо като предупреждение.
А тя не искаше да го предупреди. Искаше да го изненада.
С какво, още не знаеше. Но щеше да го изненада с нещо.
Глава 22
Тогава
В училището беше ужасно. Ливия си беше мислила, че английският ѝ е добър, но се оказа, че да слуша Нану и другите учители в тиха стая, където можеше да вижда лицата им, беше едно. А отзад в шумна стая, без да може да задава въпроси за това, което не разбира, беше друго нещо.
Някои от учителите бяха учтиви, но децата изобщо не ѝ харесваха. В най-добрия случай, не ѝ обръщаха внимание. А някои я гледаха с любопитство и я питаха дали ядат насекоми там, откъдето идва. Ливия искаше да им каже, че когато си много гладен, ядеш всичко, но знаеше, че са глупави, винаги са си лягали с пълни кореми и няма да я разберат. Не си даде труд да им отговори.
Някои от децата бяха подли. Подиграваха се на акцента ѝ и на усилията ѝ да научи английски. Бяха чули, че е от племето Лаху, и разпространяваха слухове, че обича да яде кучета, като предупреждаваха другите деца да внимават за домашните си любимци, когато Ливия Лаху е наоколо. По-специално една група побойници от по-големите класове, водени от русо момче на име Ерик, понякога я обграждаха и скандираха „Лаху, Лаху“, като подигравателно проточваха последната сричка. Друг път някой от тях се прокрадваше зад гърба ѝ и събаряше книгите от ръцете ѝ, докато останалите се смееха на безпомощния ѝ гняв. Често я питаха дали ще скочи от прозореца върху оградата да се убие. Тази подигравка тя дори не разбираше.
Мразеше ги. Мразеше всеки, който тормози по-малките и по-слабите. И мразеше в същата степен и себе си, че е малка и слаба. Казваше си, че побойниците са глупави и слабоумни, че никой от тях не може да работи с мачете или да хване пиле в гората, или да избягва растения, от които се разболяваш, и да намира тези, които могат да се използват като лекарство.
Но нищо от това нямаше значение тук. Никой не знаеше, че Ливия я бива за нещо, а дори и да знаеха, нямаше да им пука.
Единственото ѝ спасение беше домашната работа. Беше ѝ трудно, когато учителите говореха, и изпускаше много неща. Но когато учеше, вземаше нещата под свой контрол. Ако не разбираше някоя дума, я търсеше в речника. Ако нещо ѝ създаваше затруднения, го правеше отново и отново, докато го направеше правилно. И беше добра в запаметяването. Сякаш ученето ѝ позволяваше да забави времето, да вземе от въздуха неща, които иначе биха отлетели, и да ги изследва и схване. Имаше необходимост да учи — не само защото се чувстваше изолирана в училище, а и защото беше безсилна в къщата на семейство Лоун.