Една сутрин госпожа Лоун дойде в стаята ѝ и каза, че господин Лоун ще ги заведе някъде за късна закуска. Ливия разбираше, че това не е покана, а просто господин Лоун настояваше тя да отиде. Но тя смяташе, че няма да може да изтърпи още едно ядене с тези хора. Така че каза:
— Боли ме стомахът. Мисля да остана в леглото.
Всъщност стомахът наистина я болеше. Преди няколко месеца беше започнала да кърви и това се случваше и в момента. Тя знаеше какво означава това кървене — имаше нещо общо с бебета, и в селото жените използваха парцали по време на тези дни. Тук вместо парцали имаха специални превръзки, които попиваха по-добре. Господин Лоун ѝ беше казал, че може да поиска всичко, което ѝ е необходимо, но тя не желаеше той да знае за кървенето. Тялото ѝ наистина беше започнало да се променя, появиха се косми между краката ѝ и подутини на гърдите, където преди имаше само кожа и мускули, а неговите посещения в банята зачестиха и той я гледаше още по-напрегнато, докато се пипаше. Тя използва джобните си пари да купи превръзки от магазина, и ги криеше под леглото, когато не ѝ трябваха, а тези, които беше използвала, слагаше на дъното на кухненския боклук, когато наоколо нямаше никого.
Госпожа Лоун стоеше на прага, а изпитото ѝ лице изглеждаше, сякаш някой го е стиснал от двете страни.
— Стомахът? Надявам се, не е нещо заразно?
Ливия се чудеше защо пита — никога преди не беше показвала, че се интересува от нейното здраве или от нещо друго, свързано с нея. Дали не се страхуваше, че някой може да се зарази от нея? Или подозираше, че Ливия кърви, а въпросът беше начин да я накара да потвърди?
Без да знае коя е правилната линия на поведение, тя реши да отговори неясно.
— Не съм сигурна.
— Добре. Ще кажа на господин Лоун. — Тя затвори вратата, а стъпките ѝ заглъхнаха надолу по коридора.
Ливия разбираше, че отговорът „Ще кажа на господин Лоун“ беше начинът на госпожа Лоун да покаже, че ако зависеше от нея, на Ливия нямаше да бъде позволено да остане в къщата, да не говорим да получи покана за ресторант. Но Ливия беше свикнала с тънките ѝ намеци и сега те я безпокояха по-малко отпреди. Главното беше, че няма да изстрада още едно ядене с тях.
Тя се върна към учебниците си. Шумът от разговорите на долния етаж стана по-оживен и после заглъхна, когато входната врата се затвори. Чу как се отварят и затварят врати на коли, как те запалиха, после гумите им по чакъла… и накрая в къщата настана приятна тишина.
Пет минути по-късно чу как вратата на една от стаите за гости се отвори. Тя се намръщи — някой сигурно беше останал. Чу кашляне и си помисли, че ѝ звучи като Рик. Тя долови стъпките му по коридора и после бръмченето на машината за мелене на кафе в кухнята.
През цялото време, докато Рик беше в къщата на семейство Лоун, Ливия си мислеше за Портланд и Насон. И се опитваше да прецени рисковете да го помоли за помощ. Беше опасно и знаеше, че господин Лоун щеше да побеснее, ако разбереше. Но накрая реши да опита.
Тя отиде в кухнята. Рик седеше на масата, отпиваше кафе от чаша с надпис „Лъвовете на Луълин“ — името на футболния отбор на колежа — и четеше вестник. Той се усмихна, като я видя, и остави вестника.
— Ливия! Мислех, че си отишла с останалите за късна закуска. Да не си се успала?
— Учех.
— Много си усърдна.
Тя кимна.
— А никога ли не…
Тя изчака той да продължи, но изглежда, Рик размисли. Наля си кафе от каната.
— Искаш ли?
Тя беше изненадана.
— Кафе? Никога не съм пила. Никога.
— На колко години си?
Тя щеше да каже „тринайсет“ но после промени мнението си.
— Почти на четиринайсет.
— Е, бих казал, че си достатъчно голяма да опиташ. Макар че не бива да казваш на сестра ми. — Той се усмихна. — Освен ако искаш да ми създадеш главоболия.
Ливия не можа да потисне усмивката си.
— Не, няма да ѝ кажа.
— Добре тогава. — Той отиде до хладилника и взе картонена кутия мляко, после извади една кутия от шкафа. — Натурална кафява захар. Чудесна е. Малко меласа подобрява вкуса на кафето. Аз обикновено пия моето черно, но когато ти е за първи път, е по-добре да се добавят мляко и захар.