Той взе друга чаша от шкафа, наля малко кафе заедно с голяма доза мляко, добави две лъжици захар, разбърка го и подаде чашата на Ливия. Тя го помириса подозрително после отпи малко — и още една голяма глътка. Беше вкусно. Никога не беше опитвала нещо подобно.
Сигурно беше видял изражението ѝ, защото се усмихна:
— Не е лошо, нали?
Тя кимна щастлива, че беше открила нещо толкова вкусно, и ѝ харесваше, че ставаше тайно от госпожа Лоун.
— Наистина е хубаво.
— Е, не бива да прекаляваш. Още не си пораснала и от кофеина ще станеш нервна. Но малко няма да ти навреди. Само помни, не съм ти налял аз.
— Добре. — Тя отпи още веднъж и после каза: — Какво щеше да ме питаш преди?
— Кога?
— Когато каза „Ти никога ли не…“
— О, това ли? Не знам. Нещо, свързано с училището, предполагам. Но знаеш ли какво? Дори не си спомням много за училището. Всъщност го мразех.
Тя наклони глава, внезапно заинтригувана от неговото доверие.
— Защо?
— Дълга история. Просто някак си не ми пасваше. Бях доволен, когато ученето приключи. Чувствам се по-добре като ченге, отколкото като ученик.
Ливия се огледа.
— Ти… защо не отиде на късната закуска?
Той отпи от кафето.
— Помолих да ме извинят. Хубаво е да се виждаш с всички, но понякога ми трябва малко уединение. Нали разбираш?
— Да.
— А утре е Бъдни вечер, така че ще има голяма служба в църквата. Фред кара ли те да ходиш на църква?
— Да. — Тя не обичаше да говори за Фред.
— Така и предполагах. Аз всъщност не съм от тези, които ходят редовно на църква. Но всеки си е различен, предполагам.
Тя го погледна, отчаяно искаше да го попита, но я беше страх. Усещаше, че прекрачва граници, които не може да види ясно.
На лицето му се появи странно изражение — състрадание, но също и загриженост.
— Как вървят нещата, Ливия?
Някак си тя разбра, че не пита от любезност или повърхностно. А наистина я питаше. Наистина искаше да разбере. Може би дори… се интересуваше?
Тя прехапа устна. Толкова ѝ се искаше да го попита.
— Какво има? — каза той. — Скъпа, ако нещо не е наред, можеш да ми кажеш.
Не, помисли си тя. Не мога да кажа на никого. Никога.
Но можеше да го попита. Трябваше.
— Сестра ми — каза тя. — Насон. — Щом произнесе името, в очите ѝ се появиха сълзи. Тя гневно ги изтри, ядосана на себе си, че плаче.
— Чух за сестра ти, скъпа — каза той. — Много съжалявам.
Тя кимна.
— Никой не знае къде е. Какво се е случило с нея. Дори дали…
Тя не можа да завърши изречението. Но нямаше нужда. Той кимна и я изчака да продължи. Ливия разбра, че господин Лоун не му е казал нищо. Но това означаваше ли, че господин Лоун знае нещо?
Тя прочисти гърло.
— Мисля, че това, което се знае, е, че в Портланд сме били разделени. Портланд е мястото, където е изчезнала.
Той кимна.
— В полицейското управление в Портланд знаят за това. И аз говорих с моите познати, за да разберат, че е и личен въпрос. Знаеш, че аз се занимавам с убийства, но има ченгета, специализирани в трафика на деца и такива неща. Накарах ги да търсят сестра ти.
Тя беше зашеметена.
— Ти… си направил това?
— Господи, разбира се, Ливия.
Тя отново заплака. Не можеше да се сдържи. Толкова добре се беше изучила да посреща твърдо жестокостта, че не беше подготвена за неговата доброта.
Рик откъсна книжна салфетка от една ролка и ѝ я подаде. Ливия избърса сълзите си и подсмръкна, а той посегна да я хване за рамото. Тя отскочи назад.
Рик мигновено вдигна ръце с дланите нагоре.
— Съжалявам, скъпа.
Ливия поклати глава. Нямаше чувството, че ще я докосне с лоши намерения. Но… вече не обичаше да я докосват. Особено мъже.
Искаше да му каже, че не е виновен, понеже беше направил такова хубаво нещо за Насон. Но нямаше как да му обясни. Поклати глава и каза:
— Не, аз съжалявам.
Начинът, по който я гледаше… тя имаше странното усещане, че може би знае. Или знае достатъчно. Макар да не ѝ го казваше.
— Всичко е наред — каза той. — И няма нищо, за което да съжаляваш, разбираш ли? Нищо.
Тя кимна и изтри очите си.
— Дали специалната полиция, която познаваш… дали някой…
Той поклати глава.
— Не. Съжалявам, почти няма какво повече да се направи, а никой не е открил нищо. Но аз няма да се откажа. Нито ще позволя това на другите.
— Ами мъжете, които ни взеха? Тайландците? Аз ги описах на хората от Агенцията за имиграция и натурализация. — Тя внимателно произнесе непривичните думи.