— Да.
Искаше да му каже как господин Лоун я е уверил, че знае къде се намира Насон. Но ако кажеше на Рик, дали нямаше да бъде опасно за Насон? Последния път тя мислеше, че защитава Насон, а стана причина да я наранят зле, много зле. Ако това се случеше отново? Ами ако господин Лоун казваше истината и беше открил Насон чрез своите контакти или чрез брат си, сенатора, или нещо такова, и сега Ливия направеше глупостта да каже на погрешния човек, и по този начин отново навредеше на Насон?
Не можеше да рискува. Не можеше.
Но имаше още една възможност. И това беше нейният шанс. Ливия трябваше да му каже.
Прочисти отново гърлото си и каза:
— Има нещо, което не казах на полицаите, когато ме разпитаха. И искам да го споделя с тебе. Но трябва да ми обещаеш да не казваш на никого. Нито на госпожа Лоун. Нито на господин Лоун. На никого.
— Защо, скъпа?
— Трябва да ми обещаеш.
— Каквото и да ми кажеш, ще се опитам да помогна. Но няма да съм много полезен сам.
Ливия се замисли. Имаше смисъл, не беше помислила за това.
— Добре — каза тя. — Можеш да кажеш на полицаите, на които имаш доверие. Но искам… моля те, трябва ми помощта ти. Моля те.
— Добре.
— Няма да кажеш, нали?
— Няма.
— Познаваш ли някой тайландски полицай?
— Искаш да кажеш, определен тайландски полицай?
— Не, искам да кажа някой тайландски полицай. Който и да е.
— Не. Но работя с хора, които познават тайландски полицаи.
Добре. Не беше точно това, на което се надяваше, но беше достатъчно.
Тя му разказа как родителите ѝ са я продали заедно с Насон. Описа Черепа, Мръсната брада и Четвъртитата глава, като пропусна нещата, за които не можеше да говори — тези, за които смяташе, че той въпреки това се досеща. Най-вече обясни с достатъчно подробности къде живеят родителите ѝ, така че тайландските полицаи да намерят селото.
— Но недейте да казвате на тайландските полицаи къде съм — каза тя. — Не искам родителите ми да знаят. Не желая да ги видя отново. Никога. Дори не бих искала някой да се свързва с тях, но те са единствените, които знаят на кого са ни продали. Така че може да помогнат да намерим Насон. Понеже — очите ѝ се насълзиха и тя примигна — аз я обичам. Дори повече, отколкото мразя тях.
— Не искаш родителите ти да знаят…
— Не. Те не заслужават да знаят нищо. Дори къде съм. Даже, че съм жива.
Той кимна.
— Добре.
Тя се замисли как хората от племето ѝ мразеха тайландската полиция, чиято работа беше да им попречи да изсекат гората за обработваема земя, където да сеят ориз. Някои хора се опитваха да им дадат подкуп. Полицаите вземаха парите и въпреки това им отнемаха земята.
— И също така — каза тя — тайландските полицаи ще ви кажат, че са посетили селото, но родителите ми не знаят нищо. Тогава вие ще им платите, а те няма — тя спря и потърси думата — да са го заслужили.
— Ливия, никой няма да плати на полицията…
— Не знам как е тук, в Америка. Но в Тайланд полицаите не са добри. Те не позволяват на хората от племето ми да обработват земята така, както са свикнали. Ако ги помолиш нещо, те очакват да им върнеш услугата. Така че ще излъжат и ще ти кажат, че са направили това, за което си ги помолил, а после ще ти поискат отплата. На тебе ти трябва — тя отново се спря и после си спомни думата — доказателство. Доказателство, че са направили каквото си ги помолил. Иначе ще те излъжат.
— Добре. Какво доказателство?
— Майка ми има една снимка. На мен и Насон. Тайландските полицаи трябва да я вземат и да ти я изпратят. Тогава ще знам. Ще знам, че наистина са отишли в селото. Ще знам, че наистина са попитали родителите ми. Поне това ще знам.
Може би трябваше да каже „ще знаем“. Но макар Рик да беше любезен, тя знаеше, че не е неин съюзник. Тя нямаше съюзници. И не искаше. В края на краищата можеше да се уповава само на себе си.
Глава 26
Тогава
Ливия прекара първия ден от втория срок в мъгла от гадене и срам. Предишния ден господин Лоун беше дошъл в стаята ѝ. Това поне беше очаквала — бяха минали почти две седмици от последния път, а Рик и синовете му си бяха тръгнали и госпожа Лоун беше в клуба си по бридж, така че посещението му беше неминуемо. Ливия просто искаше да свърши по-скоро, така че поне за известно време да не се страхува.
Но нещата не се случиха по обичайния начин. Господин Лоун ѝ се разкрещя, че е намерил превръзките ѝ, тези, които тя използваше за месечното си неразположение. Обвини я, че отново крие нещо от него. После я бутна на леглото, коленичи зад гърба ѝ, дръпна надолу клина и бельото ѝ и бръкна с пръсти в нея, шепнейки: „Сега ще видим, сега ще видим“ докато Ливия викаше и се бореше.